![Прокобата [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/6/1/9/prokobata-bg-download.jpg)
Прокобата [bg]
- Автор: Бронте Шарлотта
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Еленкова
- Жанр: Искусство и дизайн
Электронная книга - «Прокобата [bg]». Краткое содержание книги:
— Скъпи Артър — казах, — кое щастливо завъртане на колелото на съдбата те върна тъй скоро?
— Не зная дали е щастливо или не, Мери — отвърна той. — Като че ли си много изненадана да ме видиш.
Не отговорих. Имаше нещо много особено в начина, по който ме гледаше. В същия миг помежду ни като привидение се намъкна Финик и благо, но твърдо ме откъсна от ръцете на херцога, после му заговори чрез знаци. Гледах мълчаливо как оформят с пръсти думи със скоростта на мълния, а господарят му току съсредоточава красноречив поглед върху джуджето и разгадава мислите му по-бързо, отколкото езикът на знаците е в състояние да му ги разкрие.
„Какво ли означава всичко това?“ — запитах се. Скоро херцогът се обърна към мен:
— Мери, сега би трябвало да съм в Ангрия. Ето защо няма да казваш и дума за това неочаквано завръщане. Ще остана само пет минути. Идването ми тук имаше за цел само написването на едно писмо.
На масата имаше всичко необходимо. Той седна и бързо надраска кратка бележка, която сгъна и запечата. Забелязах, че вместо да използва кралския печат, който дори не носеше на пръста си, свали от лявата си ръка малко пръстенче, при това с герба на Уелзли, не на Ангрия. Като свърши, се изправи, взе пътната си шапка, а понеже я нахлупи много ниско над челото си, и в съчетание с къдриците, които ръбът й притискаше, челото и очите му останаха скрити в дълбока сянка. Сетне ми хвърли набързо откраднат, ужасно проницателен поглед, промърмори „Лека нощ“ и понечи да излезе. Аз пристъпих към него, без сама да знам какво смятам да сторя.
— Скъпи Артър, — започнах — нима няма дори да се ръкуваме на раздяла?
Той се засмя и отмести поглед от мен към Финик. Онова същество тропаше с крака и нетърпеливо жестикулираше, сякаш го кани да си върви.
— Нима ще оставите това джудже да диктува стъпките ви, милорд? — намесих се — Да пропадне вдън земя дано!
— Не бих имал нищо против — бе отговорът. — Категорично е досадник, но полезен досадник. Ела, скъпа, дай ми ръката си и не обръщай внимание на лошото му настроение.
Едва докоснах пръстите му, когато Финик нададе оглушителен вой. Скочи, грозното му лице взе да се криви и гърчи, сякаш го колят, с две думи, показа всички признаци на абсурдна, злобна ярост. Нямаше защо толкова да се безпокои — едва усетих докосването, тъй тънки и хладни бяха пръстите на Заморна. Изглежда, че на негова светлост му стана много забавно; смееше от сърце и на мен, и на джуджето. Стори ми се, че възнамерява да удължи това весело представление, понеже затвори вратата, досега открехната, и веднъж-дваж се доближи към мен, но Финик му мяташе кръвнишки погледи и въртеше очи с най-свирепо изражение.
— Ха! — възкликна херцогът. — Време е да си вървя, това е очевидно — Пожела ми набързо „Лека нощ“, а Финик хласна с приклада на револвер, който измъкна от пазвата си с думите: „На ти, куче, задето напразно вдигаш врява“, и излезе от стаята.
Е, бабо, какво ще кажеш за всичко това? Не е ли неимоверно странно? А това съвсем не е единствената сцена от подобен род, в която съм участвала. Същото се е случвало и на два-три пъти по-рано. Не мога да си обясня кое, за Бога, дава право на това джудже да се намесва в отношенията ми с моя повелител, още по-малко как гордият му дух допуска това. А и едва ли някога ще разбера къде се коренят тези странни пристъпи на хлад и предпазливост. Само пристъпи са, понякога е всякакъв друг, но не и хладен, но това само прави промеждутъците още по-непоносими. Пък и Финик рядко се осмелява да надига глава в негово присъствие, обикновено пълзи в нозете му като червей. Искрено вярвам, че единствен Едип може да разреши тази енигма.
Тези писания ме настроиха много тъжно, а и вече минава дванайсет, тъй че те оставям, миличка бабо, и ти пожелавам всичко най-добро.
Твоя любяща внучка
Мери Хенриета Уелзли
P.S. Често казват, че тъкмо послесловът на едно женско писмо разкрива същината на цялата й епистола — онуй, що е най-близко на сърцето й. Вярвам, че настоящото не прави изключение от правилото. Несъмнено си чула за смъртта на маркиз Алмейда. Самата аз узнах за това едва когато вестниците разтръбиха новината на широката общественост. Веднъж не съм чула Заморна да изрича името на малкия принц в мое присъствие. От първия миг на познанството ни, та до ден-днешен винаги е бил деликатно резервиран по отношение на всичко, свързано с предишни връзки, макар да се боя, че подобни мисли тревожат ума му. Е, завареният ми син е погребан преди две седмици в полунощ в кралската гробница в Уелзли. Доколкото разбирам, на погребението са присъствали обитателите на Грасмиър и двама непознати, които никой не бил виждал.