Да яхнеш Змията
- Автор: Кеннел Стивен Джозеф
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Да яхнеш Змията». Краткое содержание книги:
— Мисля, че ме чака екзекуция. Възрастни адвокати ще ме пребият до смърт със стикове за голф.
— Едва ли. Мисля, че само ще ви предупредят да бъдете по-дискретен.
Рамон лъскаше тезгяха и се опитваше да намери начин да изрази с думи мрачните си мисли. Според Уилър сигурно беше ужасно по цял ден да поднасяш напитки на безделници като него. Рамон бе минал границата в празна, смърдяща цистерна за бензин и бе работил в зеленчуковите градини на Централна Калифорния, за да издържа семейството си, докато стана барман благодарение на един свой братовчед, работник по поддръжката в клуб „Уестридж“. Рамон, който бе научил почти съвършено английски и работеше като луд, слушайки как богаташките синове се оплакват от живота си.
— Мисля, че ако една жена, член на клуба, е омъжена, но не уважава свещеността на брачната клетва и реши да се впусне във волности в леглото, за това не е виновен само джентълменът… защото преди всичко бракът не е сполучлив.
— Разсъждаваш логично, Рамон, но не смятам, че онези важни клечки мислят като теб.
Уилър обърна питието. Телефонът на тезгяха иззвъня и мексиканецът отговори.
— Тук е, господине — каза и подаде слушалката на Уилър.
Уилър не се притесняваше особено, че повечето хора знаят къде да го намерят следобед. И все пак това беше обезкуражително, сякаш бе паднал още едно стъпало по обществената стълбица. Той доближи слушалката до ухото си.
Обаждаше се Джими, слабият, русокос хомосексуалист, секретарят на майка му.
— Трябва веднага да дойдеш тук — изфъфли той.
— Защо? Какво има? Майка ми добре ли е?
— Сякаш има някакво значение за теб…
— Хайде, Джими, не го увъртай. Какво става?
— Няма да ти кажа. Това не е моя работа. По-добре да го чуеш от нея. Но трябва да домъкнеш тук малкия си бял задник — рече той и затвори.
Струваше си да се отбележи, че секретарят на майка му се държеше изключително арогантно с Уилър. От друга страна, Джими беше специалист по мъжките задници, затова последните му думи вероятно бяха комплимент. С тази забавна мисъл в замаяната му от алкохола глава Уилър стана от стола, остави двайсетачка на Рамон и излезе.
Къщата на семейство Касиди беше в Бевърли Хилс, на Уингейт, в края на задънената улица. Имението се простираше на седем декара. Сградата в колониален стил се издигаше на вълнообразен хълм, покрит с яркозелена, прясно окосена лятна ръж. Уилър паркира новия си червен ягуар отпред и влезе в къщата.
Никога не бе живял тук. Баща му купи къщата, след като изхвърлиха Уилър от специалните сили. Младият мъж реши да живее в сексуален разкош с две танцьорки, които през лятото работеха в Лас Вегас и прекарваха зимата в Лос Анджелис, опитвайки се да отворят ресторант за здравословна храна. „Защо всички в Лос Анджелис искаха да отварят ресторанти?“
Джими стоеше до перилата на стълбището. Сложил ръце на кръста си, той досадно заяви:
— Ще трябва да й помогнеш. Ти си единственият, който й остана. Ще й бъде необходимо нещо много повече от пиян безделник.
— Наистина бих искал да ми кажеш какво се е случило, Джими.
Младият мъж предпочете да не отговаря, но се отмести встрани и посочи нагоре, към стаята на майка му. Уилър изкачи извитото стълбище и чу, че майка му плаче. Влезе в спалнята и тя вдигна глава.
Както много пъти бе ставало през годините, мигновено бе поразен от невероятната й красота. Тя беше на шейсет и пет, но изглеждаше на четирийсет. И не пластичните хирурзи от Бевърли Хилс бяха извършили чудото. Той знаеше, че е наследил нейната хубост, но в Катрин Касиди имаше нещо толкова изящно, сдържано и елегантно, че винаги предизвикваше възхищение. Тя се обърна към него.
— Прескот… е мъртъв — каза майка му.
— Какво? — объркано попита Уилър. — Мъртъв?
— Как е могло да се случи? — изстена Катрин.
— Кой ти каза, мамо? Сигурна ли си?
— Полицията. Дойдоха преди два часа. Не знаехме къде да те търсим.
— Бях в клуба — отвърна той и мигновено съжали за думите си. — Какво се е случило?
— Сърдечен удар. Намерили го на бюрото в кабинета му, когато сутринта отишли на работа — прошепна майка му и после отново започна да плаче.
Тя беше толкова отчаяна, че Уилър изтича до нея и сложи ръка на рамото й, опитвайки се да я успокои. Тялото й се разтърсваше от ридания. Едва успя да потисне чувството за гадене.
— Мамо, аз съм тук — рече той, сякаш това имаше някакво значение.