Край на дежурството
- Автор: Кинг Стивън
- Серия: Бил Ходжис #3
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: ПЛЕЯДА
- ISBN: 978-954-409-368-6
- Переводчик: Жени Раад
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Край на дежурството». Краткое содержание книги:
Изи понечва да каже нещо, обаче се отказва, защото Пийт вдига ръка — все пак той е старшият полицай с много по-голям стаж от нейния.
— Изи се канеше да каже, че Мартийн Стоувър е убита, а не се е самоубила, но мисля, че е възможно идеята да е дошла от самата Мартийн или да са я обсъждали с майка ѝ и да са се разбрали. Което означава, че и двете са се самоубили, макар че няма да бъде написано така в официалния доклад.
— Предполагам, че си направил справка за другите оцелели след мелето пред Общинския център — промърморва Ходжис.
— Всички са живи, само Джералд Стансбъри е починал точно след Деня на благодарността миналата година — отговаря Пийт. — Получил сърдечен удар. Жена му ми каза, че в семейството му има наследствено сърдечно заболяване и че е надживял и баща си, и брат си. Изи е права, вероятно в този случай няма нищо особено, обаче реших, че с Холи трябва да знаете. — Поглежда ги един след друг. — Нали не ви е хрумвало да сложите край на живота си?
— Не — отвръща Ходжис. — Не и напоследък.
Холи леко поклаща глава и продължава да се взира във вестника.
— Не вярвам да са открили мистериозна буква Z в стаята на младия господин Фрайъс след самоубийството им с Кънтриман?
— Разбира се, че не! — отсича Изи.
— Доколкото ви е известно — поправя я Ходжис. — Нали? Предвид, че открихте тази едва днес.
— Боже мили — въздиша Изи. — Това е нелепо. — Поглежда си многозначително часовника и се изправя.
Пийт също става. Холи остава седнала, втренчена в таблоида „Инсайд Вю“. Ходжис също не помръдва, поне за момента, но се обръща към бившия си партньор:
— Ще прегледаш снимките от двойното самоубийство на Фрайъс и Кънтриман, нали, Пийт? За по-сигурно.
— Добре. Предполагам обаче, че Изи е права — беше глупаво да ви повикам.
— Радвам се, че го направи.
— И… още ми е кофти, задето се държахме така с госпожа Трилони. — Пийт гледа Ходжис, но всъщност говори на слабата бледа жена с клюкарски вестник на скута. — Не се усъмних, че не е оставила ключа на таблото. Затворих си очите за другите възможности. Обещах си да не го правя никога повече.
— Разбирам — кима Ходжис.
— Вижте, предполагам, всички ще се съгласим — намесва се Изи, — че времето на Хартсфийлд да гази хора, да ги взривява и да планира самоубийствата им, е приключило. И освен ако не сме се озовали във филм със заглавие „Синът на Брейди“, предлагам да напуснем дома на покойната госпожа Елъртън и да си гледаме другата работа. Някакви възражения?
Няма. Всички мълчат.
Преди да се качат в колата, Ходжис и Холи се спират за малко пред къщата и оставят студеният януарски вятър да брули лицата им. Духа от север, от Канада, затова като никога обичайната миризма от голямото замърсено езеро на изток не се усеща. В този район на Хилтоп Корт има само няколко къщи и най-близката е с табела „ПРОДАВА СЕ“. Ходжис забелязва, че агентът е Том Саубърс, и се усмихва. Том също беше пострадал тежко в касапницата пред Общинския център, но се възстанови почти напълно. Изумително е колко са издръжливи някои мъже и жени. Не че това му дава вяра в човешката раса, но…
Но всъщност му дава.
В колата Холи оставя сгънатия „Инсайд Вю“ на пода, докато си сложи колана, сетне го вдига отново. Нито Пийт, нито Изабел ѝ казаха да не го взема. Дори не е сигурен, че са забелязали. Че защо да забележат? За тях домът на Елъртън всъщност не е местопрестъпление, макар законът да го нарича така. Пийт беше неспокоен, но тревогата му вероятно не е породена от интуицията на опитен полицай, а е по-скоро плод на някакво суеверие.
„Хартсфийлд трябваше да умре, когато Холи го удари с моя Бияч — мисли си Ходжис. — Щеше да е по-добре за всички.“
— Пийт наистина ще прегледа снимките от самоубийствата на Фрайъс и Кънтриман — уверява той Холи. — Ще направи всичко необходимо. Но много ще се изненадам, ако намери някъде буква Z, написана на дъската на леглото, на някое огледало.
Тя не отговаря. Погледът ѝ се рее в далечината.
— Холи? Чуваш ли ме?
Тя се сепва:
— Да. Мислех си как да открия Нанси Олдърсън в Шагрин Фолс. Няма да отнеме много време с търсачките, с които разполагам, но ти ще говориш с нея. Вече мога да телефонирам на потенциални клиенти, ако няма друг начин, обаче…
— Да, несъмнено — кима Ходжис, макар че преди всяко обаждане тя лапва никотинова дъвка, заместваща цигарата, а в бюрото си държи запас от десертчета „Туинки“, изпълняващи същата функция.
— Обаче не мога да ѝ съобщя, че работодателките ѝ — нейни приятелки, доколкото ни е известно, са мъртви. Ти ще ѝ го кажеш. Бива те за тези работи.