![Върховното кралство [Рицарят] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/2/9/3/vrhovnoto-kralstvo-ricaryat-download.jpg)
Върховното кралство [Рицарят]
- Автор: Певель Пьер
- Серия: Върховното кралство #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Върховното кралство [Рицарят]». Краткое содержание книги:
— За мен Лорн е повече от брат — каза Алан. — Веднъж вече го изоставих, оставяйки го да гние в Далрот. Няма да му обърна гръб втори път. И вие знаете също като мен какво му дължа.
— Тъмнината е могъща и коварна, синко.
— Не, отче! — каза принцът като сграбчи парапета все едно иска да забие пръстите си в него. — Няма да заподозра Лорн, че се е променил дотолкова, че да е станал друг човек. Какъв приятел ще бъда, ако се съмнявам в него, когато той има толкова голяма нужда от моята помощ?
— Разбирам — отвърна белият свещеник, като се обърна към Далрот. — Но не забравяйте, че човекът, когото сте познавали, може би е умрял там.
Лорн не спеше.
С широко отворени очи той гледаше втренчено в мрака тавана над кушетката си. Не мигаше, не мърдаше и дишаше едва-едва, обладан от някаква скованост, докато около него корабът се клатеше, пукаше и скърцаше.
В неподвижния му поглед нещо леко проблясваше.
Глава 6
Лорн се събуди на сутринта, когато един прислужник му донесе закуската. Беше старият Одрик — довереният слуга на Алан. Слаб, сух и сбръчкан, той беше на служба при принца още от раждането му. Така че и Лорн го познаваше откакто беше роден.
— Добър ден, Одрик — каза Лорн, забелязвайки, че старият слуга отбягва погледа му.
— Добър ден, месир.
Всъщност Одрик се чувстваше неудобно и не успяваше да го прикрие. Лорн го гледаше как подрежда съдържанието на подноса върху масичката.
— Радвам се да ви видя отново, Одрик.
— Благодаря, месир.
После, все така отбягващ погледа му, старият слуга попита:
— Желаете ли още нещо, месир? Провизиите на борда са ограничени, но…
— Всичко е наред.
— На вашите услуги, месир.
Слугата си тръгна, но преди да затвори вратата, се обърна.
— Месир?
— Да?
Срамуваше се.
— Аз… Моля ви да ми простите, месир…
Все така невъзмутим, Лорн усети как в него се връща гневът, който се беше поуспокоил през нощта.
— Излезте, Одрик.
Останал сам, Лорн стана и отиде до прозореца.
Галеонът все още не беше напуснал Морето на мрака, но плаваше в по-спокойни води, тласкан от постоянен вятър. Лорн дълго гледа вълните, после се обърна към храната, която го очакваше.
Лорн ядеше без апетит.
Тъкмо привършваше с храненето, когато при него дойде Алан и без много приказки седна до него и започна да чопли в чинията му. Размениха по един дълъг поглед, без да кажат нищо.
Тъй като бяха истински приятели, мълчанието никога не ги беше притеснявало. И все пак това мълчание, което цареше сега помежду им, беше различно. То не беше израз на разбирателство, което не се нуждае от думи, а проява на притеснение, като всеки се колебаеше да започне да говори пръв. Лорн не се чувстваше способен да изрази каквото и да било, дори и признателност. Колкото до принца, той не знаеше как да се държи, раздвоен между желанието да се погрижи за приятеля си, страха да не се окаже непохватен и някакъв глупав свян, който го възпираше.
Освен това не можеше да престане да се чувства виновен.
— Очите ти са се променили — каза накрая с такъв тон, все едно че водеха обикновен разговор.
С върха на ножа мажеше масло върху къшей хляб.
Лорн се намръщи.
— Какво?
— Очите ти. Променили са цвета си. Особено дясното. Всъщност така ми се струва.
Лорн откачи малкото калаено огледало, увесено над легена с вода за миене. После се приближи до прозореца, за да се възползва от светлината, която нахлуваше през малките ромбовидни стъкла.
Алан беше прав.
Лорн беше роден със сини очи. Сега дясното имаше бледо сив цвят. Предишната нощ в полумрака на каютата не си беше дал сметка за това. Всъщност беше избягвал да се гледа много-много. От години не беше виждал лицето си и това лице го плашеше.
— Как се е случило? — попита принцът.
— Представа си нямам.
Но също като Алан Лорн прекрасно знаеше причината за тази промяна. Хвърли огледалото върху смачканите чаршафи на кушетката и седна отново.
— Не е страшно — поде Алан. — Обзалагам се дори, че това ще се хареса много на жените. Придава ти някакъв… ммм… мистериозен вид.
Лорн сви рамене.
Истината беше, че не му пукаше, че цветът на очите му се беше променил. Знаеше, че Далрот му беше причинила нещо далеч по-лошо, като завинаги открадна част от душата му.
— Отец Домнис е говорил с теб, истина ли е? — попита той.