Върховното кралство [Рицарят]

Носен от силното вълнение, Лорн дремеше, когато на вратата се почука дискретно. Вятърът свистеше. Галеонът скърцаше. Така че той се усъмни дали е чул добре и напрегна слух.

Отново се почука.

— Влезте — каза той с все още дрезгав глас.

Един бял свещеник се показа несигурно на открехнатата врата. Беше на около петдесет, с посивели коси и къса, добре оформена брада.

— Простете ми, синко. Спяхте ли? Мога да се върна след малко, ако…

Тъй като Лорн не отговаряше, свещеникът влезе. Беше висок и як. Като видя, че Лорн иска да се изправи, побърза да го спре:

— Не, не, синко. Не се притеснявайте.

Лорн се задоволи да се обърне на хълбок и да се подпре на лакът.

— Позволявате ли? — попита свещеникът, като посочи една табуретка.

Лорн кимна с глава в знак на съгласие и свещеникът седна.

— Аз съм отец Домнис, синко. Може би си ме спомняте. Срещнахме се преди три години, когато…

— Спомням си — каза Лорн.

— Както се досещате, на принц Алдеран дължа това, че съм тук.

Лорн предпазливо попита:

— Тревожите се за душата ми ли?

— За никого не е тайна, че Далрот поставя на тежко изпитание както духовете, така и телата — каза свещеникът помирително.

Носеше бялото расо на своя орден с избродирана — на сърцето — глава на дракон, която едва се отгатваше, защото беше избродирана също в бяло, но с блестящ копринен конец. Той почиташе Ейрал — Дракона на познанието, който беше и покровител на Върховното кралство. От Божествените дракони, които някога бяха царували над света и хората, Ейрал оставаше един от най-почитаните.

Лорн се отпусна на гръб. Скръсти ръце зад главата си и впери поглед в тавана на каютата си.

— Добре съм, отче. Имам нужда от спокойствие и почивка. Това е всичко.

Свещеникът знаеше, че Лорн го лъже.

Но знаеше също така, че Лорн лъже и себе си, както често лъжат тези, които са преминали през ада. Лъжата му помагаше да се пребори с ужаса от това, което беше преживял, от това, което беше правил, и може би от това, в което се беше превърнал. И все пак, някой ден трябваше да се изправи срещу действителността.

— Радвам се — каза отец Домнис. — И все пак, ако изпитвате нужда да се изповядате…

Той остави изречението си недовършено.

— Или ако ви измъчват кошмари и видения — поде отново.

Лорн не отговори, очите му бяха все така втренчени в гредата точно над кушетката му. Беше изтощен, но една няма ярост продължаваше да му свива стомаха. Той обаче я сдържаше без усилие. Тя беше като диво животно, но заспало на кълбо в него.

След известно мълчание, отец Домнис предложи:

— Да се помолим, искате ли?

— Вече нямам вяра, отче.