Плутоний за Исус

И Марк посочи автомата „Калашников“, който Джон държеше в лявата си ръка.

— Щом като сте толкова добре информиран, сигурно знаете, че сме в обсадена сграда и че всички входове се охраняват!

— Но аз съм тук, нали?

— Да, наистина… Но за какъв дявол? Та вие сте самоубиец!

— А вие?

— Я оставете тоя еврейски навик да отговаряте на въпроса с въпрос! Откъде да знам, че не сте агент на японските специални служби и не идвате, за да ни…

— За какво? Знаете ли, че баретите все още не са ви щурмували само защото в полицията смятат, че държите тук заложници? Нима не водите преговори?

— Японците на първия етаж нещо се разправят, но без наше участие. Ние тука уж ги охраняваме, а междувременно обмисляме как да се измъкнем без много шум.

— И какво измислихте?

— Да си пробием път с оръжие.

— Е, това вече наистина е самоубийство. В никакъв случай няма да успеете. Не видяхте ли колко барети са докарали?

— Предполагам, но не можем да седим със скръстени ръце!

— Няма да седите — съгласи се Марк. — Но ще се измъквате тихо и незабелязано.

— Доста навреме ми давате тоя съвет, но ми е интересно — защо се върнахте?

— Дойдох да си прибера приятелката. Къде е тя?

— О, твърде благородно от ваша страна, господин Бобров! Но с вас имахме една уговорка да ви я върнем при определени условия. Да не сте я забравили?

— Не, не съм я забравил, но ми се струва, че вие сте загубили всякакво чувство за реалността! За вашия учител и вожд в момента се обзавежда килия с решетки. Не знаете ли?

— Знам, разбира се! Но за стоката, която ни дължите, можем да намерим купувачи винаги и навсякъде.

— Имате предвид плутония?

— Не, разбира се. С него нека се занимават други. Аз специално се интересувам от най-новата технология за бърза и евтина обработка на оръжеен плутоний, която Лисовски носеше за вашите немски приятели.

— А, така ли било?! Тогава точно затова трябва да се измъкнете оттук съвсем незабелязано. Защото аз намерих вашия Лисовски чрез оня телевизионен репортаж, за който платихте. Сега седи в хотелската ми стая и потривайки ръце, наблюдава по телевизията каква беда е сполетяла монасите на учителя Като.

— Сериозно ли говорите?

— Съвсем сериозно. Но и да не беше така, аз пак щях да дойда за Кристина, но вече заедно с полицията.

— Логично — съгласи се Джон. — Но как ще излезем оттук?

— Първо ми доведете Кристина.

Джон сви рамене, показвайки му с целия си вид, че не бива да е толкова недоверчив. Отиде при една врата, извади връзка с ключове, намери нужния, отключи и малко театрално, с широк жест покани Марк да влезе.

Той очакваше да завари Кристина разплакана или най-малкото тъжна и уплашена. А девойката седеше пред един компютър и си играеше на някаква игра, доколкото той забеляза — от серията компютърни игри „Тетрис“.