Рубинения кръг [bg]

Ръцете на Ейдриън трепереха, когато свърши да чете писмото. В очите ми напираха сълзи и аз с усилие се преборих с тях.

— Той е прав — промълвих накрая. — Ние можем да го открием с моята магия. Дори не е нужно ти да използваш магията на духа.

Ейдриън сгъна писмото и понечи да вземе Деклан от мен.

— Но също така е прав и за рисковете.

— Това, за което той ни моли, е голяма… — подех аз. Нийл беше прав — никой нямаше да се усъмни, че ние имаме дете дампир, ала това не означаваше, че нямаше да има безброй усложнения. Нашият живот и без това беше достатъчно несигурен. Отпуснах се на дивана, все още с Деклан на ръце. Главата ми се маеше, а мислите ми се стрелкаха объркано.

Когато Ейдриън ми предложи да се оженим, бях нервна и неуверена, ала не поради липса на любов, а защото никога не съм смятала, че ще бъда деветнайсетгодишна младоженка. А да бъда деветнайсетгодишна майка? Това определено не влизаше в плановете ми. Но нима нещо в живота ми се бе случило така, както очаквах? Вгледах се в личицето на Деклан. Обичах съвършените му малки черти до най-малка подробност, но в същото време напълно съзнавах, че ако се обвържа с него, всичките ми надежди да постигна бъдещето, за което мечтаех — дом с Ейдриън, колеж, нормален живот — щяха да бъдат сериозно застрашени. Но в същото време как бих могла да изоставя Деклан?

Погледнах към Ейдриън.

— Не зная какво да правим. Нямам отговор. — Осъзнах, че това не бяха думите, които често изричах.

Ейдриън пое дълбоко дъх и се огледа.

— Аз мисля… мисля, че може би ще се наложи някой да ни помогне с всичко това.

Разбрах предложението му и го обмислих. Колкото по-малко хора знаят истината за Деклан, толкова по-добре. Но това, за което ни молеше Нийл, бе твърде голяма стъпка за нас, за да се справим сами. Нуждаехме се от доверени приятели, които биха могли да ни помогнат да решим бъдещето на Деклан, и като огледах насъбралите се — Роуз, Дмитрий, Еди и Даниела — осъзнах, че това бяха хората, на които можехме да разчитаме.