![Засенчено слънце [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/4/4/zasencheno-slnce-bg-download.jpg)
Засенчено слънце [bg]
- Автор: Джемисин Нора Кейта
- Серия: Сънната кръв #2
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542818878
- Переводчик: Павел Главусанов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Засенчено слънце [bg]». Краткое содержание книги:
Тишината се разпростря наоколо, подчертана от далечен ритъм на барабан и десетина дрезгави гласа, подхванали някаква мелодия. Ванахомен бе започнал отново да се унася, когато гласът на Ханани го изтръгна от съня. Чаят бе повлиял добре - вече не бе така пресипнал.
- Не ме интересува - проговори тя. - Дори да се разчуе в Хетава.
Той затвори очи и разтри гърба и с надежда да я приспи.
- Това би усложнило доста нещата за теб след завръщането. А също и за мен.
- Ще кажа, че аз съм те накарала да дойдеш в шатрата ми. Не могат да те държат отговорен за това. И така или иначе за всичко ще обвинят мен. Ти не си се клел в Хананджа. - Ръката върху корема му се напрегна. Дано не вземеше да го прасне пак. - Но въобще не ме интересува вече. Да си мисли кой каквото ще.
Щеше да я заинтересува, разбира се, когато мъката по Мни-ини позаглъхнеше и се наложеше да мисли отново за своето бъдеще. Щеше да помоли Янаса да укроти, доколкото е възможно, слуховете, които непрекъснато плъзваха из племето, та да намали по този начин вероятността да стигнат до ушите на нейните висшестоящи в Хетава.
- Спи сега - каза той твърдо. - Никакви уроци този път. Никакви магии. И двамата сме уморени.
Тя кимна и се умълча. Ванахомен се унесе и заспа.
Отново града, но сега в цветове. Това бе Ина-Карек, истинско сънуване, а не отражение на душата му, каквото представляваше пространството помежду. Но поради някаква причина има усещането, че е завлечен в сенчестите селения. Небето бе зловеща преизподня от черни буреносни облаци, прорязвани от мълнии. Ванахомен стоеше на стълбите на Хетава, а на прага се полюшваше сенчеста фигура.
- Татко - проговори Ванахомен и склони глава за поздрав.
Фигурата не отговори и продължи да се полюлява наляво-
надясно, без да се отделя от прага. Ванахомен огледа тялото си, но нямаше и помен от предишния плъзнал по него тлен. Язвите се бяха затворили.
- Сине мой, наследнико мой - промълви сенчестата фигура с приглушен глас. - Моя преродена душа.
- Не - възразява Ванахомен. - Твой син, твой наследник, ако е рекла Хананджа, но душата си е моя, татко. А също и бъдещето.
Настъпи кратко мълчание. Струваше му се, че долавя изненада у онова нещо, което бе застанало на прага. Сетне в мрака лъснаха зъби. Може би усмивка, а може би грозна гримаса -нямаше как да разбере.
- Ниим. - Гласът бе изменен. Вече не съскаше толкова сил-но. Станал бе по-човешки, по-истински. - Силата поглъща друга сила в тези сънни селения, Ниим. Омразата и страхът стават по-могъщи. А съчувствието… Тя имаше толкова малко от него. Ами доверие? А любов? Тя няма власт над тях.
- Кой? - Стреснат от внезапната промяна, Ванахомен изкачи едно стъпало. Още едно. - Кой, татко? Ханани? Янаса? - И двете имена му се струваха неуместни. - Тианет ли? - Сякаш налучка, макар това да бе доста смущаващо. - Имаш нещо против жената, която искам за кралица?
Още веднъж блеснаха зъби - определено този път бе усмивка, истинска усмивка. Това бе неговият баща. Усети го с всичките си инстинкти - не някаква фантасмагория, не изкривен спомен, а истинската душа на Еникет, обречена да крее в сенките заради своята жестокост и алчност. Хетава го бе прогласил за луд и той си бе такъв в будния свят. Но тук, в това селение, бе успял някак си да намери покой.
Този Еникет бе цялостен, напълно излекуван, когато му каза:
- Всичко добро ти желая, сине мой. Бъди по-добър човек от мене.
- Татко! - Ванахомен се хвърли нагоре по стълбите, без да се интересува що за ужаси го очакват в сенките. - Не, татко, почакай…
Но градът избледня и тишината между селенията остана едничък негов отговор.
35.
GGD
Утеха
Ханани сънува Залата на Благослова в Хетава. След като почака доста време - то нямаше никакво значение в селенията на съня, но тя го забелязваше по навик от будния свят - откъм нишите за събиране на дан започна някакво раздвижване. Появи се Бирник Ниджири.
- Ханани - обърна се намръщен към нея той, - къде е Мни-ини?
Тя скочи на крака, слезе от подиума и се поклони над две ръце.
- Мъртъв е, Бирник.
По-скоро чу, отколкото видя как Ниджири вдиша дълбоко. Не каза нищо, но цялата зала потрепери - съвсем лекичко - при нейните думи. Понеже бе очаквала това - той също бе обичал Мни-ини, за нея бе съвсем лесно да удържи съня, да следва неговия ход въпреки напора на болката.
- Кошмарната зараза - обясни тя. - Някаква шадунка я донесе в банбарския лагер. Ние нищо не знаехме. Мни-ини-брат направи опит да я лекува.
Ниджири изпуска въздишка, която наподоби стон, и се обърна, за да положи длани върху статуята на Богинята, изваяна от нощен камък. Подобно нещо бе недопустимо в будния свят, но в сънните селения нямаше правила. Ханани вдига поглед и го съзря облегнат на нея, сякаш не можеше да се задържи сам на крака. Главата му не се виждаше, скрита в сянката. Тя приседна в основата на подиума, за да изчака.