Игра със смъртта [bg]

— Добре ли е?

— Студено й е, но не е премръзнала. Монти лежи до нея, за да я сгрее. Веднага след като си поема дъх, тръгваме обратно.

— Идваме при вас.

— Недей. Искам да се раздвижи в този студ. Дадох й якето си, ходенето ще й се отрази добре.

Ив помаха на Джо, който слизаше по хълма.

— Добре е.

— Слава богу. — Хвърли поглед през рамо нагоре. — Жалко, че Спиро вече не е жив, за да му натрием носа.

— Да не би?…

Джо поклати глава.

— Не ме вини. Вече беше мъртъв, когато отидох да проверя как е.

— Нямаше да те виня, дори да му бе помогнал да пукне. Самата аз бих го убила, вместо да рискувам да го оставят на свобода.

— Господи, колко си се променила.

— Да, промених се.

Погледна нагоре към хълма: свещите продължаваха да светят. Дом я бе променил. Но не по желания от него начин. Въобразяваше си, че ще я увлече надолу, ще я изключи от живота. Не си даде сметка, че вместо това я накара да протегне ръце към живота. Колко ли щеше да му е неприятно, ако можеше да го узнае.

— Полицията пристига. — Очите на Джо бяха приковани във фаровете на двете патрулни коли, които се движеха по пътя към тях. — Предстои да дадем някои обяснения.

— Така е.

Хвана го за ръката. Ръкостискането му бе топло, силно и стабилно като скала. Видя ли какво ми даде, Дом? Живот. Любов. Светлина, където преди имаше само тъмнина.

Гори в ада, негоднико.

Стисна ръката на Джо, когато поеха надолу по пътя.

— Няма да имаме никакви проблеми. Двамата ще се справим чудесно.