Неудържимата армия [bg]

Адамсберг не беше сигурен в това, което говореше, не знаеше дали майката е щяла да полудее или не, дали бащата е щял да стреля по Иполит, но не беше сега моментът да се разсъждава по-обстойно.

— Графът ли е убил бащата? — попита Ипо.

Главата на семейството наруши мълчанието — това бе добър знак. Адамсберг пое въздух и съжали, че Церк или Веранк не са наоколо, та да си вземе една цигара.

— Не. Никога няма да узнаем кой е убил бащата. Може би Ербие.

— Да — намеси се Лина. — Възможно е. Имаше една ужасна сцена седмица преди това. Ербие искаше пари от баща ми. Много крещяха.

— Разбира се — каза Антонен и най-после отвори широко очи. — Ербие сигурно е знаел за Ипо и Лина, сигурно е шантажирал Вандермот. Баща ми никога не би понесъл целият град да го узнае.

— В такъв случай — възрази Ипо — трябваше бащата да е убил Ербие, а е станало обратното.

— Тъй или инак — потвърди Мартен, — ако Лина е видяла Ербие в Неудържимата армия, значи, че е бил извършил престъпление. За Мортанбо и Глейо знаехме, за Ербие — не.

— Точно така — заключи Ипо. — Ербие е разбил тавата на бащата.

— Сигурно е било така — одобри Адамсберг. — Всичко се обяснява и главното, всичко свършва.

— Защо казвате, че майка ми е била права да се страхува? — попита Антонен. — Емери не нас е убил.

— Но е щял да ви убие. Това е било крайната му цел — да убие Ипо И Лина и да прехвърли вината върху някой жител на Ордебек, побъркал се от страх от Неудържимата армия.

— Като през 1777-а.

— Точно. Но смъртта на виконта го е забавила. Пак Емери го е бутнал от прозореца. Но сега всичко свърши — каза той и се обърна към майката, чието лице като че ли се отпускаше, сякаш след като действията й бяха обявени и дори защитени, тя можеше малко да излезе от ступора си. — Времето на страха свърши — настоя комисарят. Край също с проклятието, което е тегнело върху клана Вандермот. Убийствата имат поне един положителен ефект — ще знаят, че никой от вас не е убиец, че всички сте жертви.

— Така че вече никого няма да впечатляваме — каза Ипо с разочарована усмивка.

— Може би е жалко — каза Адамсберг. — Ти се превръщаш в човек с пет пръста.

— Добре че мама е запазила краищата — въздъхна Антонен.

Адамсберг постоя още час, преди да се сбогува, хвърляйки последен поглед на Лина. На излизане прегърна майката през раменете и я помоли да го изпрати до пътя. Женицата плахо остави цветята и грабна един леген, като обясни, че ще използва случая да прибере прането.