Последният оракул

Всички освен онези, които бяха попаднали в обсега на първоначалното нападение.

След като задейства резервния протокол за действие в извънредна ситуация, Пейнтър беше отскочил до комуникационното гнездо, за да прегледа постъпващите от камерите данни. Там откри, че външните комуникации са били прекъснати — доказателство, че някой е разполагал с подробни данни за командната структура, но поне вътрешните линии все още функционираха. Камерите на най-горния етаж му показаха как хората на Мейпълторп вземат заложници — десетина служители на Сигма, чиито китки бяха стегнати с пластмасови белезници зад гърба.

Можеше да е и по-лошо. В този късен час персоналът беше сведен до минимум. Доволен от видяното Пейнтър подготви необходимото, а когато приключи и с това, насочи вниманието си към опасността която го засягаше лично. Отвори рязко вратата към стълбището и едва не събори Кат Брайънт.

Кат носеше Саша на ръце.

Пейнтър смръщи вежди в опит да проумее това странно развитие на ситуацията.

Зад Кат видя Малкълм Дженингс и един пазач от охраната.

— Какво? Как? — заекна той.

Лиза се промуши покрай Малкълм и хукна по стълбите към Пейнтър. Цялата беше в кръв. Сърцето му се качи в гърлото, но въпреки многото кръв Лиза изглеждаше добре. Хвърли се на врата му и го прегърна силно. Трепереше от облекчение, което беше като ехо на неговото. А после се разделиха, превключили отново на работен режим.

— Какво стана? — попита той.

Кат обясни сбито основното и накрая каза:

— Идеята е да се евакуираме някак.

— Няма начин да се измъкнете със Саша — каза той. — Всички изходи без съмнение се охраняват.

— Какво да правим тогава? Пейнтър си погледна часовника.

— Е, с бягството си така или иначе ми улеснихте живота. — Той посочи надолу по стълбището, по което бяха дошли. — Отнесете Саша в съблекалнята на гимнастическия салон и се барикадирайте там. Всичките.

— А ти? — попита Кат.

Той целуна Лиза по бузата, обърна се към вратата и каза през рамо, преди да излезе:

— Имам да свърша още нещо, после ще дойда при вас.

— Внимавай — каза Лиза.

Кат извика след него:

— Директоре! Монк е жив!

Пейнтър спря, обърна се, но вратата на стълбището се затръшна.

„Какво?“

Нямаше време да пита за подробности. Щеше да го направи по-късно. Хукна назад по коридора и се върна там, откъдето беше тръгнал — в комуникационното гнездо. Забави крачка и подуши въздуха. Усещаше се слаба сладникава миризма — тук, а и в целия бункер, ако нещата вървяха по план.

Това беше първата фаза на програмата за извънредни ситуации — изпускането на газов катализатор във въздуха. Критичните нива се достигаха след минимум петнадесет минути. И макар че въздухът можеше да се диша без опасност за здравето още час-два, те не разполагаха с толкова време. След десет минути програмата щеше да запали искри и да предизвика пожар във всички нива на централното командване. Пожарът щеше да продължи само няколко секунди, подхранван от катализатора във въздуха и да обгори всички повърхности в бетонния бункер. След това щеше да се включи противопожарната система и да загаси пламъците моментално.