Труден за убиване
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Труден за убиване». Краткое содержание книги:
Те отвличат Холи Джонсън, агент от ФБР и дъщеря на най-високопоставения военен в САЩ. Холи е безценен заложник в преговорите им с правителството.
Те отвличат и Джак Ричър. По погрешка. Без да знаят, че е бивш военен полицай. Труден за убиване.
Те трябва да бъдат спрени. За да бъде сложен край на лудостта. За да няма тероризъм. Денят на независимостта наближава. Денят на равносметката.
Макграт наближаваше петдесетте и пушеше като комин, но беше в добра форма. Имаше мършава фигура — от онези, които устояват и на годините, и на тютюна. Беше нисък, само един и седемдесет и пет, но як. Седемдесет килограма кости и здрави, жилави мускули, които не се нуждаеха от поддържане и никога нямаше да се превърнат в сланина. От хлапе си беше все същият. Нито по-зле, нито по-добре. Обучението му на агент беше отдавна и изобщо не можеше да се сравнява с днешното. Но той го преодоля като на шега. Физически беше непобедим. Не от най-бързите в курса, но най-издръжлив. Някога тренировките в Куонтико бяха жестоки. Безкрайни кросове с естествени препятствия из горите на Вирджиния. Макграт винаги пристигаше трети или четвърти. Но ако ги пратеха пак по маршрута, той го преодоляваше точно за същото време. До секундата. Най-бързите едва се влачеха, а той невъзмутимо трополеше напред. После обратно. На втория тур Макграт винаги пристигаше пръв. Ако имаше трети тур, само той се завръщаше.
Сега тичаше в лек тръс към южния край на оврага. Беше изминал около триста метра на изток. Склонът тук му се стори закрит и не толкова стръмен. Без да спира, той побегна надолу. Къси скокове с изпънати крака по наклона. Теренът беше коварен. Подхлъзна се по един малък сипей и забави падането, като се вкопчваше в хилавите дръвчета. Изтича на зигзаг между разхвърляните скали по дъното и пое по отсрещния склон.
Изкачването бе по-трудно. Забиваше здраво крака в ситните камъчета и се придърпваше нагоре, скубейки шепи трева. Лъкатушеше между дръвчета и храсти в търсене на опора. Допълнителните петнайсет метра от север бяха истинско изтезание. Той отби надясно, където старо срутване разкриваше път към по-полегат наклон. Подхлъзна се и запълзя нагоре през натрошените камъни.
Спря в естествения навес, където пръстта се бе изронила изпод преплетените корени. Напрегна слух. Не чу нищо, освен тишина. Притисна гърди към земята, подаде глава и надникна на север, към вражеската територия. Не видя нищо. Само полегати склонове, след това хълмове и накрая огромните планини в далечината. Синьо небе, милиони дървета, чист въздух, абсолютна тишина. Това не ти е Чикаго, Мак, помисли си той.
Пред него имаше пояс от храсталаци — там скалата бе твърде близо до повърхността, за да расте нещо друго. По-нататък започваха да се мяркат дървета, отначало разделени от скалисти зъбери, след това все по-гъсти. Там, където трябваше да е пътят, се мержелееше извита пролука между короните. Триста метра наляво. Той изпълзя на тревата и изтича към дърветата. Зави наляво, наближи пътя и продължи покрай него през гората на север.
Тичаше в тръс, заобикаляйки дърветата като някаква бавна пародия на футболен нападател, устремен през защитата на противника. Картата бе запечатана в главата му. Вероятно му оставаха около пет километра. Пет километра бавен тръс, почти като бърз ход — общо четирийсет и пет, може би петдесет минути. Склонът под краката му се изкачваше плавно нагоре. На всяка четвърта или пета стъпка кракът му удряше земята малко по-рано — стръмнината се увеличаваше в подножието на хълмовете. Няколко пъти се препъна в стърчащи корени. Веднъж налетя на дънер. Но продължаваше неуморно напред.
След четирийсет минути спря. Навярно Броган и Милошевич идваха по подобен маршрут, но по-дълъг, защото първо трябваше да се отдалечат на запад. Значи щяха да се забавят. В най-добрия случай щяха да дойдат двайсетина минути след него. Той се отдръпна навътре в гората и седна до един дънер. Запали цигара. Предполагаше, че до мястото на срещата няма и километър. Според картата в главата му малко по-нататък пътят поемаше право нагоре към Йорк.
Изчака петнайсет минути. Две цигари. После стана и продължи напред. Крачеше предпазливо. Наближаваше. На два пъти мина наляво да провери къде е пътят. Промъкваше се през дърветата, докато зърне слънчевите отблясъци по платното. После изтичваше обратно и продължаваше на север. Най-сетне гората пред него започна да оредява. Отвъд последните дървета просветна открито пространство. Той спря и се огледа, за да намери пролука. Видя как пътят напуска гората. Зърна сгради. Сива развалина върху малка могилка отляво. Съдебната сграда отдясно. По-запазена. Искрящо бяла под слънчевите лъчи. Макграт дълго я гледа през дърветата. После се върна назад. Петстотин метра навътре в гората. Отби към пътя, докато зърна неясни сиви отблясъци между стволовете. Подпря се на едно дърво и зачака Броган и Милошевич.
Този път той устоя на изкушението да запали цигара. Отдавна бе научил, че да пушиш в укритие не е много умно. Мирисът се разсейва и човек с по-остро обоняние може да го надуши. Затова се подпря на дървото и отчаяно заби поглед надолу. Загледа се в обувките си. Бяха съсипани след катеренето по северния склон. Жестоко издрани от острите камъни. Макграт се вгледа в захабените им носове и изведнъж разбра, че е предаден. Паниката избухна в гърлото му. Усети около гърдите си стоманен обръч. Сякаш току-що бе чул зад гърба му тихичко да се захлопва желязна врата. Обръща се и я вижда как идва право насреща върху добре смазаните панти и издрънчава право в лицето му.