Ръкописът Q
- Автор: Рабб Джонатан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Герасимов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ръкописът Q». Краткое содержание книги:
Това беше още по-ужасно от първоначалния шок.
— Знам и друга — усмихна се Иво. — Ама не до края. Пяхме я за Радисав. Салко казва, че трябвало да я науча без книга. Искаш ли да ти я изпея?
Той пак можа само да кимне.
И детето отново запя:
— И от Съвършената светлина, от Истинското възнесение, което открих…
— В онези, които ме търсят — продължи Пиърс. Това, че знаеше молитвата, за момент го извади от вцепенението.
— В онези, които ме търсят — повтори Иво. — Точно така. И тази я знаеш.
Пиърс пак само кимна.
— Като ме опознаете, ще опознаете себе си — запя отново Иво — Обгърнати от светлина се издигате към неона…
— Към еона — поправи го Пиърс. Главата му започваше да се прояснява.
— Към еона — повтори Иво — Това е почти всичко, което знам. Какво е еон?
— Еон означава „вечност“ — нещо, което не може да узнаем. — Автоматичен отговор от съзнание, което все още отказваше да приеме очевидното. Видя смущението на Иво и се опита да се усмихне. — Не съм много сигурен. Значи мама и Оалко те учиха на тези песни?
Отново притеснен поглед.
— Мама ли? — Бърза усмивка, очите му бяха широко отворени. — Те са само за Салко и за мен. Той казва, че това е нашата тайна. И тебе ли той те научи?
Пиърс не отговори. В главата му се въртяха безброй неща: Салко, дошъл съвсем ненадейно, хората в Кукеш — нямаше заплаха, нямаше Ватикана — взривяването на църквата, телефонното обаждане, проследяването.
Опитваше се да не се обвинява за това, което изглеждаше очевидна глупост.
Но Салко, част от това… и откога? В главата му се появи една картина от Слитна. Как да приеме това? Как да приеме, че Иво…
Тежестта на последната половин минута беше смазваща. Но до него беше Иво — и очакваше отговор. Невинно момче. Нежната усмивка на Иво, малката му ръчичка, сгушена в ръкта му. Песни, не молитви. Думи, не идеология.
— Да — каза Пиърс, — Салко ме научи и мен.
Изпита огромно желание да сграбчи Иво, да го притисне до гърдите си, да го скрие от заплахата, която той не разбираше — най-осезаемата й форма беше скитането из селото, търсенето на детето.
Салко.
Знаеше, че трябва да тръгне, макар че бе сломен — физически и духовно. Трябваше да се измъкнат оттук.
Стисна ръката на Иво, вдигна го и тръгна към стълбите.
На средата на стълбището осъзна, че ходжата не е на масата. Нямаше го. На долния етаж също го нямаше. Пиърс бързо мина през стаята, пусна Иво на пода, бавно отвори предната врата и огледа празния път към селото. После отстъпи назад към сенките и коленичи пред момчето.
— И ти никога не си казвал на мама за тези песни, така ли?
Усмивката на Иво изчезна.
— Не — каза накрая той. — Салко ми каза, че не бива.
Изражението му беше достатъчно убедително. Пиърс кимна и му намигна.
— Щом така е казал…
Усмивката на Иво се върна.
— Значи сега ние тримата имаме една обща тайна — каза Пиърс и отново вдигна Иво.
Преди да излязат Иво го погали по бузата и каза:
— Радвам се, че и ти знаеш песните.
Пиърс спря. За миг всичко около тях като че ли изчезна.
— Да, знам ги.
Разбираше, че не може да се втурне към Салко с Иво на ръце. Нямаше начин обаче да ги раздели. А трябваше. Салко беше опасен и трябваше да се отърве от него. После щеше да има достатъчно време, за да разбере доколко хърватинът се е обвързал с всичко това.
— Какво ще кажеш за едно малко приключение? — попита Пиърс и свали Иво на земята.
Очите на Иво заблестяха.
— Какво?
— Да изненадаме Салко.
— Салко ли! — възкликна Иво. — Страхотно!
— Слушай сега какво ще направим — каза Пиърс и му намигна.
Знаеше, че играта е повече за него, а не толкова за момчето. Да се измъкне от един постови от ООН, от човека в автобуса, дори от австриеца беше едно. Салко обаче го познаваше много по-добре, а и очевидно можеше да надушва измамите. Пиърс си даваше сметка, че хърватинът ще усети нещо. Единствената му надежда беше да задържи вниманието му върху Иво.
Той хвана момчето за ръка и го поведе надолу по хълма. Минаха през някаква градини и прескочиха няколко огради и два каменни зида. Накрая стигнаха задната страна на къщата, пред която — според предположенията на Пиърс — бе паркиран микробусът. Той надникна иззад ъгъла. На двайсетина метра от тях стоеше Петра, Салко бе до нея. На лицето й се бе изписала истинска паника.
Пиърс приклекна до Иво и се взря в усмихнатите му очи.
— Виж сега какво ще направим — прошепна той.
Иво го гледаше и чакаше.
— Ще отида до колата и ще говоря със Салко и с мама. Искам да ме наблюдаваш. Ако легнеш по корем и пропълзиш до ъгъла на къщата, ще видиш колата. — Иво се просна и запълзя напред. — Виждаш ли я вече?