Ръкописът Q
- Автор: Рабб Джонатан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Герасимов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ръкописът Q». Краткое содержание книги:
— Искам да се сбогувам с Петра и Иво.
— Разбира се. И аз също. Няма да ти трябва задната част на буса, нали?
— Виж какво, удрям по-силно от твоята приятелка.
— Петра знае ли?
Пиърс понечи да отговори, но разбра, че не може да каже нищо.
— Тя къде е?
— Казах без четвърт. Дай й още пет минути.
Като че ли ги беше чула, Петра изхвърча от къщата с чанта на рамо и каза:
— Кой ще кара?
— Къде си тръгнала? — попита Мендравич.
— С вас — отвърна тя.
— Мисля, че вече обсъдихме този въпрос.
— Не сме. Ти ми каза какво искаш да направя. Помислих по този въпрос и реших, че идваме с вас.
— Мисля, че не бива — рече Мендравич.
— Знам какво мислиш. Аз пък мисля, че ще е по-лошо да останем тук, ако са ни засекли.
— Казах ти още сутринта. — Тонът на Мендравич стана рязък. — Ако са ни засекли, вече щяха да са тук.
— Може би да, а може би не. Единственият начин да съм сигурна е като се измъкна оттук.
— Права е — обади се Пиърс.
Погледът на Мендравич го накара да млъкне.
— Ако беше само ти, разбирам — продължи Мендравич. — Даже всъщност щяхме да сме по-добре с теб. Но не искам да намесвам Иво. Те могат да дойдат тук, могат и да не дойдат. Хубаво. Но определено ще са във Вишеград.
— Тогава ти остани тук.
— Искаш да кажеш… — Той я погледна малко смутено. — Добре, Иво и аз ще останем тук.
— Иво идва с мен.
— Това е глупаво, Петра.
— Не. Просто не разбираш какво говоря.
— Чудесно разбирам какво…
— Не, не разбираш.
— Виж, ако се страхуваш пак да загубиш Иън… — Мендравич спря, осъзнал, че е престъпил границите: ледът в очите на Петра му го показа. — Разбери — продължи той по-меко. — Единствената ми грижа тук е Иво.
Петра го изгледа яростно, после попита:
— Той къде е?
— Какво?
— Иво. Къде е?
— Мислех, че е в къщата с теб.
По лицето й пробяга тревога.
— Каза, че ще дойде да ви помогне при колата.
Мендравич я гледаше напрегнато.
— Не е ли при вас? — избухна тя.
— Трябва да е вътре — каза Пиърс.
Петра се втурна в къщата, след секунди изскочи и викна:
— Няма го!
— Сигурно си играе някъде — каза Пиърс. — Аз ще тръгна натам. Салко може да тръгне нататък. Ти стой тук.
Петра само кимна.
Вече беше обяд и уличките бяха съвсем пусти. Малкото хора, които срещна, не бяха виждали момчето. Пиърс стигна почти до края на селото. Вярата му в собствената интуиция намаляваше. Изведнъж чу глас отгоре.
— Момчето ли търсиш?
Пиърс вдигна глава и видя един мъж, седнал на покрива на близката къща; край него бяха разхвърляни инструменти.
— Онова със светлокестенявата коса и хилядата въпроса?
— Да — каза Пиърс.
Мъжът кимна.
— Искаше да знае за какво служат всички инструменти. И защо не съм направил покрива така, че да няма нужда да се поправя. Но всъщност говореше за Павле. — Пиърс продължи да го гледа втренчено и мъжът добави: — Момчето, което умря вчера.
Пиърс кимна. Очевидно опитът им да отвлекат вниманието на Иво не беше така успешен, както си бяха мислили.
— Накрая ме попита. Някои неща не бива да се казват на децата, но… Както и да е. Казах му да иде при ходжата, ако толкова се интересува. Тръгна преди петнайсетина минути. Ей там. — Мъжът посочи с глава.
Пиърс му благодари и закрачи към къщата на ходжата.
Ясно беше защо малката къща е почти извън селото. По-ниска от останалите, тя изглеждаше прегърбена от старост — изкривен градеж от размърдали се камъни, опрял в склона на хълма, дясната страна бе поддала. Двете прозорчета от двете страни на вратата гледаха уморено, нямаше следи кога за последен път са мити. Но най-неуместно изглеждаше покривът. Нищо подобно не бе видял в селото — недодялан купол върху четири паянтови стени. Далечна прилика с църквата „Сан Бернардо“, но тук старовремската недодяланост беше сведена до селско уродство.
И все пак изглеждаше определено одухотворена — едно спокойствие сред трескаво движещия се свят.
Вратата беше отворена, отвътре идеше слаба светлина. Смрадта на мръсно и запуснато го облъхна за „добре дошъл“. Той пристъпи напред с едно колебливо: „Добър ден“. Мръсните прозорци почти не пропускаха светлина. Видя маса, столове, дъбови шкафове, губещи се в сенките. Стаята дремеше в някакво състояние на вцепенение.
Не чу отговор.
Пристъпи навътре. Край лявата стена забеляза стълба — неравните стъпала бяха вградени в камъка. Нямаше перила, само голи тесни стъпала. Той се заизкачва по тях.
Погледна през вратата и видя ходжата — той спокойно се хранеше на една паянтова дървена маса, седнал на старовремски стол. Беше невероятно мършав и се беше навел над паница чорба. Сбръчканата му ръка беше стиснала кораво парче хляб. Старецът внимателно вдигаше лъжицата до устата си, но въпреки това по брадичката му се стичаха мазни капки.