Фалшивите огледала
- Автор: Лукьяненко Сергей Васильевич
- Серия: Лабиринтът на отраженията #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Киберпанк
Электронная книга - «Фалшивите огледала». Краткое содержание книги:
Някъде из лабиринтите на Дълбината се е появил тайнственият Никой, владеещ способността реално да убива. Само че смъртта на хората в Дълбината е и смърт за самата Дълбина.
Затова по улиците на Дийптаун отново излизат непобедимите Дайвъри…
Ритъмът… бесният ритъм на Дийптаун. Обичам го. Но понякога така ми се иска да забравя за тенекиената кутия, натъпкана с микросхеми, и да не отворя вълшебната врата към огромния и пленителен свят. Да постоя в обикновената си стая с олющените тапети, със скърцащия разсъхнал се паркет, с малкото прозорче, от което лъха леден студ… където жената, която обичаш, си тананика в кухнята и приготвя закуска за теб, безделника…
— Льонка, внимание…
Когато Вики се появи с поднос в ръце, аз се смаях.
— Поднасяла ли съм ти поне веднъж кафе в леглото?
— Не — честно казах аз.
— Ще наваксаме пропуска.
…Това изглежда красиво само във филмите. Или техните легла са други модели. И храносмилането им е устроено другояче. Да пиеш полулегнал е нищо, но виж, да ядеш е върхът. Континенталната закуска е хубаво нещо, но тостовете имат навика да се ронят, при това не върху подноса, а в леглото. Яйцата — и те лошо се чупят при удар от подноса, когато той е поставен върху дебелото одеяло, покриващо мекия ти отпуснат корем.
— Можеш честно да се похвалиш на приятелите, че имаш жена, която ти поднася закуска в леглото — каза Вики. — Само не уточнявай колко често. Става ли?
— Става.
И все едно, безумно приятно ми е. Нищо че предпочитам да закусвам седнал, след като съм измил лицето и зъбите си.
— Вики — попитах я, отпивайки от кафето, — какви са плановете ти за днес?
— Да работя. Обадих се да предупредя, че малко ще закъснея… но именно малко.
— Не можеш ли днес да забравиш за работата? Нека да отидем някъде. На театър. На концерт. Или просто да побродим където ни хрумне…
Вики смешно нацупи устни.
— Аха… хубаво би било… Но няма да стане.
— Защо?
— Защото и ти си на работа днес.
Тя се усмихна и ме целуна по челото.
— Не искам — с тона на капризно дете възкликнах аз.
— Чудесно е, че не искаш. Но трябва. Ще отидеш при приятелите си. Ще решите какво да правите с Дмитрий Дибенко. Ще се свържете с него… опитайте да намерите Тъмния Дайвър. И решете най-сетне какво ще се прави с онова нещо.
— Кой и какво иска да прави — уточнявам аз.
— Именно. Намерете баланса на интересите си. Според мен не си струва това нещо сега да се появи на бял свят. Във всеки случай — широко и открито. На човечеството не му достигат само изкуствен интелект и хора, придобили безсмъртие в електронния свят… за пълна психоза. Струва ми се, че Дибенко го разбира. И този… Тъмния… не може да не го разбира. Какво точно иска той? Едва ли да раздаде файла на всички желаещи или да доведе Дибенко до банкрут и самоубийство. Пари, власт, слава, уязвено самолюбие… Търсете мотива. Търсете компромис. Това е моят съвет към вас… отправен от по-прекрасната част от човечеството.
— Добре — усмихнах се аз. — Ще опитаме.
— И се пази. — Лицето на Вики стана сериозно. — Моля те. Ако видиш Тъмния Дайвър — изплувай. Ами ако Дибенко е прав, и онзи е въоръжен?
— Добре.
— Льоня… аз разбирам, че това не е шега. И че сега всички вие рискувате живота си. По-добре изобщо не водете хлапето в Дийптаун — защото е потенциално най-удобният заложник.
— Да. Ще кажа на Чингиз.
— Изобщо не ми се иска да забравя онова, което ти казах снощи. Да забравя, да взема оръжие и сама да тръгна на лов. Но ти знаеш, че ще го направя.
— Знам.
— Тогава се пази. И се среши.
Задавих се от толкова странно преплетените съвети. Но Вики вече беше сложила подноса на нощното шкафче, бе станала от кревата и оправяше полата си. Усмихна се.
— Трябва да тръгвам. Успех, Льоня. Здрав кънект, бърз пинг…
Интересно, как в действителност изпращат на война? Не знам… слава богу. Самият аз не съм изпращал, нито пък мен са ме изпращали. В паметта ми се въртят картини — от учебниците в училище, от книги и филми. „Победител или победен“… Разногласен вой на жени… Мълчалив, дори не молещ, а примирен предварително с всичко, което може да се случи, поглед.
Или така — „здрав кънект, бърз пинг“. Дори това пожелание е остаряло. Аз не влизам в дълбината през модем, за да застивам като истукан по време на прекъсването и възстановяването на връзката, да се бавя с отговорите си, когато връзката просто се влошава. Но ново пожелание още не е измислено… или ние просто не сме го чули.
Трябва да попитам Пат или Иля. Младежта знае най-добре.
А само преди седмица бих си помислил, че трябва да намеря и да попитам Ромка…
Вратата в антрето хлопна. Станах, изтръсках трохите на постелята право на пода. Довечера непременно ще организирам почистване. На Вики ще й е приятно. И пода ще измия. Даже ще избърша прахта от рафтовете и шкафовете.
А сега — да се стягам.