Фалшивите огледала
- Автор: Лукьяненко Сергей Васильевич
- Серия: Лабиринтът на отраженията #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Киберпанк
Электронная книга - «Фалшивите огледала». Краткое содержание книги:
Някъде из лабиринтите на Дълбината се е появил тайнственият Никой, владеещ способността реално да убива. Само че смъртта на хората в Дълбината е и смърт за самата Дълбина.
Затова по улиците на Дийптаун отново излизат непобедимите Дайвъри…
— Добре, както и да е… — преглътнах. — Бог ще го съди… Вики… а Ромка?
— Какво Ромка?
— Не ти ли е жал за него?
— Льоня, какво имаш предвид?
— Защо го забърка в тази авантюра?
Гледах я в очите. И видях как съвсем бавно потъмняват… или неразбиращо, или обидено.
— Кой го е забъркал?
— Тъмния Дайвър…
Аз замълчах.
— Льоня… защо реши, че аз съм Тъмния Дайвър?
Защо реших така? Бих искал самият аз да разбера. Просто го реших, и толкоз. Макар че не, струва ми се, че разбирам. Първо реших, че Тъмния Дайвър е Нике. После разбрах, че Нике е Вики.
И приравних половинките на уравнението, забравил, че в едното е останал неизвестен член.
— Стрелец, аз не съм Тъмния Дайвър. Аз тръгнах с вас в „Лабиринта“… не исках да те оставям сам и не исках да си признавам, че влизам в дълбината. Излъгах те. Прости ми. Но аз не съм Тъмния Дайвър.
— Вики…
— Няма какво да търся в дълбината, Льоня… И кого да губя… освен теб.
— Вики… — повторих аз. Всичките думи са се дянали нейде.
Всичките думи са изчезнали. Останало е само името.
— Вики…
— Ти не обичаш да ти помагат, Льоня. Ти си свикнал да си силният. Свикнал си да си помагаш сам, да спасяваш, да измъкваш и защитаваш, да се бориш и побеждаваш… — усмихна се тя. — Дайвър… ти ще измъкваш потъващия за косата, дори ако самият се нагълташ с вода… И ще отблъскваш чуждата ръка… в най-добрия случай ще позволиш да плуват до теб.
— Вики… Това не е истина.
— Част от истината е, достатъчно голяма. Това, което преди две години ни пречупи, всички нас, засегна най-много теб. Ти не намери себе си, Леонид. Дори Ромка успя. Независимо от случилото се. А ти се затвори в себе си. Отряза всички нишки, отказа се да търсиш изход. Каза си, че вече не си дайвър.
— Но аз наистина не съм дайвър, Вики. Аз съм никой.
— И затова отиде да мъкнеш нарисувани мебели? И да пиеш нарисувана водка в евтини виртуални барове?
— Да. Защото сега съм никой.
Вики поклати глава. Отново докосна ръката ми.
— От кого бягаш, Леонид? От кого или от какво?
— Бих искал да знам накъде бягам, Вики. Зная какво съм загубил, но не зная докъде ще стигна.
— Льоня…
Тя ме прегърна, прегърна ме толкова неочаквано, че потреперих. Притисна ме към гърдите си.
— Льоня, нищо не си загубил…
Не отговорих. Седях, прегърнал я, заровил лице в косите й… седях и мълчах. Тя не е права, но няма да й го кажа.
— Льоня, дайвърът е това, което е дадено свише. От бог, от съдбата, от играта на гените… нека всеки да вярва в своята истина. Какво си загубил, Леонид? Умението да излизаш от дълбината в мига, в който го поискаш? То си е с теб. Умението да виждаш това, което не виждат другите? А нима това беше главното, Льоня?
Главно… второстепенно… Нима там е работата.
Това беше моя съдба…
— Зная какво си мислиш. Ти можеше да създаваш чудеса… малки чудеса, докато беше още дайвър. Големи чудеса, когато се срещна с Неудачника. После тая дарба изчезна, не само при теб, при всички… но нима то беше главното, Льоня?
— То беше моята съдба.
— Беше само нещото, с чиято помощ изграждаше съдбата си. Форма, инструмент, но съвсем не беше твоята същност. Льоня, колцина бяха подлеците сред дайвърите?
— Ние крадяхме. Чужди програми, чужди пари, чужди тайни.
— Много? Често?
— Не, но…
— Колцина бяха подлеците сред нас, Льоня? Колко от дайвърите използваха дара си в името на злото? Хазарт, игри, прониквания, кражби… Така или иначе, никой не се принизи до подлостта. Могат да се нарушават законите на обществото, но не и законите на морала… помниш ли?
— Докато всички бяхме заедно. Докато имахме свой кодекс на честта. А сега какво?
— Тъмния Дайвър ли имаш предвид?
— Най-вече него… за другите нищо не знаем. Той е съхранил дара си в пълна сила. Ако се вярва на Дибенко…
Вики трепна.
— Говорих с него днес. Ако не лъже, Тъмния Дайвър не просто е съхранил способностите си, той ги е умножил. Той се стреми към файловете, за които е пратил Подляра и Ромка. Той ненавижда Дибенко… и се опитва да му навреди.
— Ето защо ме попита за Дибенко…
Не отговорих — само поех ръката й.
Защо не видях нейните очи в очите на Нике? Защо не чух гласа й, не почувствах топлината на дланта й?
Защо я забравям, нея, истинската? Не тази на екрана, не тази в спомените ми… А тази, която дели с мен жилището и постелята.
Приказките ненапразно винаги свършват със сватба. Впрочем, понякога след сватбата долита дракон. Голям, злобен, огнедишащ… мераклия да краде чужди невести. Ето тогава приказката има малък шанс да продължи по-дълго.