Фалшивите огледала
- Автор: Лукьяненко Сергей Васильевич
- Серия: Лабиринтът на отраженията #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Киберпанк
Электронная книга - «Фалшивите огледала». Краткое содержание книги:
Някъде из лабиринтите на Дълбината се е появил тайнственият Никой, владеещ способността реално да убива. Само че смъртта на хората в Дълбината е и смърт за самата Дълбина.
Затова по улиците на Дийптаун отново излизат непобедимите Дайвъри…
Или се страхувам да ги задам?
Императора повдига глава и ме поглежда. Аз чакам. Може би ще ме познае. Може би очите му ще избухнат с ослепителен пламък… безвреден за мен пламък.
И тогава аз отново ще отсека излишното.
Той ме гледа дълго, много дълго. И усещам, че май полудявам.
Защото помня тази поза. Струва ми се, че помня и погледа.
— Кой съм аз? — пита Императора.
Сядам пред него. Тъмния Дайвър в мен мърмори нещо за излишно разтакаване, за необходимостта проблемите да се решават без колебание.
Но аз сега нямам право да слушам този глас.
— Защо престана да убиваш? — питам аз.
Той мълчи, сякаш подбира думите. Думите от бедния си запас, от това, което е чул от възбудените, хвърлящи се в боя геймъри, от техните караници и заповеди…
— Не искам.
— Защо?
Императора се опитва да каже нещо. И замира. Може би у него просто няма думи, които биха могли да обяснят всичко. Не му се е удало да ги чуе.
И тогава той просто се усмихва. Смутено, виновно, объркано.
Какво се е случило, когато той се измъкна след нас в опаката страна на Дийптаун, в сивия, размит свят на информационните потоци? Какво е видял, чул, разбрал?
Може би само това, че светът не се свежда само до града и градината, където той е длъжен да убива и да бъде убиван?
Те са във всички нас. Яростта и омразата. Агресията и страха.
Без тях също не може — никак.
Но има още нещо, и навярно то е по-силното. Ако оживялата програма разрушава заложените в нея инстинкти. Ако тя не отвръща на удара с удар.
Ако програмата пита: „Кой съм аз?“.
Ставам и хващам Императора за ръката. Той послушно става, въпросително ме поглежда.
Не бива да се извършват необратими постъпки. Но нали и с тях някой трябва да се занимава?
— Сега — изричам аз. — Почакай…
Това не е в неговата власт. Засега. Ще дойде миг, когато всичко ще е във властта му.
Дори времето, вероятно.
Побутвам стената на двореца, побутвам я с дланта си, и стената се разрушава. Зад нея не е императорският дворец, зад нея е Дийптаун. Пристъпвам, Императора също прави крачка.
Стоим върху хълм и градът е пред нас — всичко е като на длан. Заобиколени от някакъв парк, един от стотиците паркове в Дийптаун.
— Това е светът — казвам аз. — А светът е любов.
— Това е светът — повтаря Императора, и в очите му се появява светлина. — А светът е любов.
— Ето, виждаш ли колко е просто всичко? — изричам аз. Усмихвам се, и правя крачка встрани. Време ми е. Не трябва да се казва всичко. — Бъди щастлив! Живей!
— Кой съм аз?
На него все не му дава мира този най-важен въпрос. Кой е той… А аз кой съм? Имам ли аз кого да попитам?
— Мисля, че знам, но ти търси отговора сам. Така трябва!
Бившият Император на „Лабиринта“ кимва, колебливо се оглежда. И прави първата крачка.
— Довиждане! — казвам аз. — Довиждане! Тръгвам! Че имам милион работи за вършене… А повече не може да има!