Последната империя
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Mistborn #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-123-8
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Последната империя». Краткое содержание книги:
— Значи… няма защо да се безпокоя за тази книга? — попита Вин.
— Не бих се изказал така. Щом младият Елънд държи у себе си „Лъжливата зора“, не е изключено да притежава и други четива, които са строго забранени. Ако принудителите узнаят това, нищо чудно да го предадат на инквизиторите — независимо че е от знатен род. Въпросът е как да го постигнем? Екзекуцията на наследника на Венчърови със сигурност ще предизвика политически размирици в Лутадел.
Вин пребледня.
„Да — помисли Келсайър и мислено въздъхна. — Тя определено го харесва. Трябваше да го предвидя. Да пратя едно младо хубаво момиче в двора. Хищниците рано или късно щяха да я надушат“.
— Келсайър, не ти казах всичко това, за да помогнеш да го убият! — заяви тя. — Мислех си, че той… ами, като чете забранени книги… и ми изглежда свестен… Може би бихме могли да го използваме за съюзник, или нещо такова.
„О, дете! — Келсайър я погледна. — Дано не страдаш много, когато те зареже. Не бива да си толкова лековерна“.
— Не разчитай на това — предупреди я на глас. — Лорд Елънд може да чете забранени книги, но това не го прави наш приятел. Винаги е имало благородници като него — млади философи и мечтатели, които смятат идеите си за съвсем нови. Те обичат да пият с приятели и да роптаят срещу лорд Владетеля, но в сърцата си си остават аристократи. Никога няма да свалят властта му.
— Но…
— Не, Вин — прекъсна я той. — Трябва да ми вярваш. Елънд Венчър не дава пукната пара за нас и за скаа. Той е благородник-анархист само защото това е модерно и вълнуващо.
— Но той говори с мен за скаа. Искаше да знае дали скаа в провинцията са интелигентни, дали се държат като нормалните хора.
— И интересът му състрадателен ли беше, или чисто научен?
Тя се поколеба.
— Виждаш ли? — попита Келсайър. — Вин, този човек не е наш съюзник — напротив, дори помня, че ти казвах да стоиш надалече от него. Като прекарваш времето си с Елънд Венчър, излагаш операцията — и другарите си от групата — на опасност.
Вин наведе глава и кимна.
Келсайър въздъхна.
„Защо ми се струва, че няма никакво намерение да страни от него? По дяволите — точно сега нямам време да се занимавам с това“.
— Върви да си лягаш — рече й той. — Утре ще приказваме за това.
20.
Това не е сянка.
Това тъмно нещо, което ме следва и което само аз мога да видя — то не е сянка. То е черно и прозрачно, но няма очертанията на истинска сянка. То е нематериално — мимолетно и безформено. Сякаш е направено от тъмна пара.
Или по-скоро от мъгла.
На Вин започна да й омръзва пейзажът между Лутадел и Фелисе. През последните две седмици бе изминавала този маршрут десетина пъти — заобиколена от добре познатите кафяви хълмове, сгърбени дръвчета и невисоки тръстики. Започваше да си мисли, че познава всеки отделен хълм или храст.
Зад гърба си имаше вече доста балове — но те бяха само началото. Обедите, следобедните срещи и други форми на дневни забавления бяха не по-малко популярни. Често й се налагаше да пътува между градовете по два-три пъти на ден. Изглежда, младите благородници нямаха по-интересни занимания от това да прекарват в каретите си по шест-седем часа дневно.
Въздъхна. Недалеч от тях, край канала, група скаа теглеха с въжета натоварена ладия. Животът й можеше да е много по-лош.
И въпреки това усещаше някаква неудовлетвореност. Нямаше още обяд, а до вечерта не се очертаваха никакви интересни събития, така че не й оставаше друго, освен да се прибере във Фелисе. Непрестанно си мислеше колко по-бързо би изминала този път по трасето с бронзовите пръчки. Жадуваше да полети отново в небето, но напоследък Келсайър бе занемарил обучението й. Пускаше я за съвсем кратко вечер, колкото да потренира наученото, но нищо повече. Само основни движения — Тласкане и Притегляне на дребни предмети от земята.
Започваше да се отчайва от постоянната си слабост. Бяха изминали три месеца от срещата й с инквизитора, най-лошата част от зимата бе минала без нито една снежинка. Колко още щеше да й трябва, за да се възстанови?
„Е, поне мога да ходя на балове“ — опита да се утеши тя. Въпреки досадата от честите пътувания бе започнала да харесва задълженията си. Да се преструва на знатна дама бе много по-интересно, отколкото да е улична крадла. Вярно, животът й нямаше да струва пукната пара, ако разкриеха тайната й, но засега поне дворът я приемаше — танцуваха с нея, канеха я на гости, разговаряха. Хубав живот — не толкова вълнуващ, колкото аломантията, но Вин се надяваше с времето това да се промени.