Последната империя

— Келсайър — рече тя тихо. — Има и още. Нещо, за което бих искала да си поговорим.

Келсайър повдигна вежди.

„Нещо, което не иска да чуе дори Сейзед?“

— В стаята ми — отвърна той почти шепнешком и я поведе нагоре. — За какво става дума? — попита, след като затвори вратата.

— За лорд Елънд — отвърна тя и бузите й едва забележимо поруменяха. — Сейзед не го харесва и затова не исках де го споменавам пред другите. Но тази нощ открих нещо странно.

— Какво?

— Елънд носеше цял куп книги.

„Нарича го с малко име — помисли неодобрително Келсайър, — Май си пада по него“.

— Известно е, че чете много — продължи Вин, — но някои от книгите… Докато го нямаше, аз ги разлистих.

„Добро момиче. Улицата я е дарила с верни инстинкти“.

— Една привлече вниманието ми — продължи тя. — Заглавието беше нещо за атмосферните условия, но вътре се описваха грешки и пропуски на Последната империя.

Келсайър повдигна вежди.

— Какво по-точно?

Вин сви рамене.

— Нещо за това, че след като лорд Владетеля е безсмъртен, империята му би трябвало да е по-развита и умиротворена.

Келсайър се усмихна.

— „Книгата на лъжливата зора“. Всеки Пазител може да ти я цитира наизуст. Не знаех, че са останали копия от нея. Авторът й — Делъс Куаре — е написал още няколко заклеймени по-късно произведения. И въпреки че не богохулства срещу аломантията, принудителите решават в неговия случай да направят изключение и го обесват на куката.

— Както и да е — рече тя. — Елънд има копие от тази книга. Мисля, че една от придворните дами се опитваше да се добере до нея. Видях слугата й да рови в книгите на Елънд.

— За коя дама става въпрос?

— Шан Елариел.

Келсайър кимва.

— Бившата му годеница. Вероятно търси нещо, с което да го шантажира.

— Келсайър, мисля, че тя е аломант.

— Да. По-точно Усмирителка. Вероятно е на прав път — ако наследникът на Венчър чете „Лъжливата зора“, да не говорим, че я носи със себе си…

— Опасно ли е? — прекъсна го тя.

Келсайър сви рамене.

— Донякъде. Това е стара книга и не проповядва открито бунт, така че може да му се размине.

Вин се намръщи.

— Но това, което прочетох вътре, ми се стори доста критично спрямо лорд Владетеля. Нима той позволява на благородниците да се занимават с подобни неща?

— Всъщност не им „позволява“ — отвърна Келсайър. — По-скоро понякога не обръща внимание на това, което правят. Да забраняваш книги е опасна работа. Вин — колкото повече Министерството преследва един текст, толкова повече привлича вниманието към него и повече хора се опитват да го прочетат. „Лъжливата зора“ може да е пиперливо четиво, но като не го забранява, Министерството го обрича на постепенна забрава.

Вин бавно кимна.

— Освен това — продължи Келсайър — лорд Владетеля е много по-снизходителен към аристокрацията, отколкото към скаа. За него аристократите са деца на отдавна умрели съюзници и приятели, хора, които вероятно са му помогнали в битката с Дълбината. Ето защо им позволява някои дребни волности като четенето на подобни книги или взаимното изтребване.