Пепел [bg]

С качило се в гърлото сърце, Алекс надникна иззад гърба на Кинкейд и тогава не можа да реши дали да заплаче от облекчение, или от ужас.

Човекът в шейната не беше Том. Разбира се, че не беше той, нямаше как да бъде. Защото момчето в шейната беше малко, на не повече от осем-девет години. Тъй като Грег беше разкопчал якето и ризата на момчето, за да може да му направи сърдечен масаж, Алекс забеляза кафеза на ребрата му и изпъкналите раменни кости. Очите му бяха затворени и хлътнали, кожата – мъртвешки бледа, а устните – почти сини. Десният крачол на дънките му висеше на просмукани с нещо мокро дрипи и излъчваше невъобразима смрад. Дъхът ù застина, когато долови миризмата на момчето: гниеща и зловонна.

– Намерихме го съвсем сам в един хамбар. Сърцето спря по пътя – обясни Грег, без да нарушава ритъма си. Той беше плувнал в пот и задъхан до пълно изтощение. – В това състояние е от... едно-две-три-четири-пет... давай. – При този сигнал другото момче, което бе яздило преди шейната – Алекс смяташе, че името му е Еван, – стисна дихателната помпа, вкарвайки въздух в дробовете на изпадналото в безсъзнание момче. Грег изтри потта от лицето си с рамо. – Сега стават десет минути.

– Десет минути са прекалено много – заяви Кинкейд и се обърна, когато Пол, възрастен медицински помощник с неотслабващо шкембе, изтрополи при тях с една носилка. – Аз поемам оттук, Пол. От теб искам венозна система с голям отвор и да ми намериш централен венозен катетър...

– Шефе, не знам дали имаме. Консумативите ни са...

– Намери ми проклетата система, Пол! Не ми се показвай пред очите без нея – разбра ли? И виж какво можеш да измъкнеш от медицинския шкаф на колелата. Размърдай се! – Когато Пол се втурна към хосписа, Кинкейд докара носилката отстрани на шейната и я нагласи с крак. – Добре, хора, да запретваме ръкави. Хайде да... – Обветреното му чело се сбърчи от израз на учудване.

Ханк, който бе скочил на земята, за да помогне да преместят пострадалото момче на носилката, погледна към Кинкейд и попита:

– Добре ли си, Док?

– Да, една секунда. Грег, спри за момент, искам да проверя за пулс. – Тогава Кинкейд се втренчи право в нея, улавяйки погледа ù, и тя прочете немия въпрос, сякаш го беше изрекъл на глас: „Безопасно ли е?“.

Знаеше, че все един ден ще се стигне до този въпрос, който не ù бяха задавали никога досега.

– Има ли пулс? – попита Грег.

Кинкейд не отговори. Алекс знаеше, че няма право на никакви грешки. Долавяше ясно миризмата на мъртва плът, но в нея имаше нещо различно: приличаше на газ и беше почти сладникава.

– Док? – попита Ханк.

„Мъртва плът, да; но това е от инфекцията, а не от трансформацията.“ Тя кимна лекичко на Кинкейд.

– Нищо не долавям. Грег, продължавай с изкуственото дишане. Добре, да действаме – каза Кинкейд. – Местим го на три. Едно, две...

Възседнал количката, Грег продължи със сърдечния масаж по целия път до манипулационната, докато Еван вървеше отстрани с дихателната помпа. Алекс и Пол включиха венозната система, а Кинкейд свърза централния венозен катетър, който Пол бе изнамерил отнякъде, с подключичната артерия на момчето.