Далечно ехо

Нямаше никакъв спомен от обратния път от Глазгоу към Единбург. Знаеше, че се беше обадил на родителите си, и си спомняше смътно объркания разговор и развълнувания глас на баща си. Страховете се премятаха един през друг в главата му. Нещата, за които знаеше, че могат да се объркат. И нещата, от които нямаше никаква представа, но бе убеден, че могат да се случат с едно бебе в трийсет и четвъртата гестационна седмица. Искаше му се да бе като Уиърд, да можеше да възлага надежди на някой по-непогрешим от представителите на лекарската професия. Какво, по дяволите, би правил без Лин? Какво, по дяволите, щеше да прави с бебето, ако я нямаше нея? И какво щяха да правят с Лин без бебето? Поличбите бяха от лоши по-лоши — Мондо лежеше мъртъв в някаква болнична морга; през най-важната нощ в живота си самият Алекс се оказа не там, където трябваше да бъде.

Беше оставил колата някъде на паркинга на Кралската болница и при третия опит успя да открие входа към акушеро-гинекологичната клиника. Стигна потен и задъхан до регистратурата, но за щастие сестрите тук бяха така привикнали към вида на небръснати мъже с безумни погледи, бръщолевещи несвързано, че появата му дори не бе регистрирана по тяхната скала на Рихтер.

— Госпожа Гилби? А, да, откараха я направо в родилната зала.

Алекс се опита да изслуша съсредоточено упътванията и продължи да ги повтаря под нос, докато се луташе из коридорите. Когато стигна до вратата, която му трябваше, натисна интеркома и впери тревожен поглед в обектива на видеокамерата, надявайки се да прилича повече на бъдещ баща, отколкото на избягал луд. Стори му се, че измина цяла вечност, преди да чуе очакваното бръмчене. Вратата се отвори и той влезе, залитайки, в родилното отделение. И сам не знаеше какво бе очаквал да види, но определено не и едно пусто фоайе, в което цареше зловеща тишина. Застана объркано насред фоайето и зачака. Веднага след това някаква сестра се появи по един от коридорите, които водеха във всички посоки от фоайето.