Далечно ехо
- Автор: Макдермид Вэл
- Серия: Карен Пири #1
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 954-974-592-9
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Далечно ехо». Краткое содержание книги:
Двайсет и пет години по-късно местната полиция подновява неприключени следствия и неразкритото убийство на Роузи Дъф излиза отново на дневен ред. Някогашните четирима студенти са зрели мъже със семейства и професии, но подозренията, белязали живота им, продължават да тегнат над тях. Не само полицията търси убиеца — в сенките се таи човек със своя представа за правосъдие, твърдо решен да отмъсти за смъртта на Роузи Дъф. След две нови убийства става ясно, че незнайният отмъстител не се спира пред нищо. За приятелите има само един изход — те трябва да открият истинския убиец, за да спасят собствения си живот.
Отчаяните му надежди започнаха да се изпаряват още когато зави в тихата уличка, на която се намираше домът на Мондо и Елен. Пред къщата бяха паркирани под произволни ъгли три полицейски коли. Вътре, на алеята, която водеше към входната врата, имаше паркирана линейка. Това не беше добър знак. Ако Мондо беше жив, линейката отдавна щеше да го е откарала в най-близката болница, проблясвайки със светлините си и с виеща сирена.
Алекс спря до една от полицейските коли и затича към къщата. Едър униформен полицай с флуоресцентна жълта жилетка застана на пътя му.
— Мога ли да ви помогна с нещо, сър? — попита той.
— Пострадалият е мой зет — каза Алекс, опитвайки се да мине покрай полицая. Той обаче стисна здраво ръката му над лакътя, прекратявайки опитите му. — Моля ви, пуснете ме. Женен съм за сестрата на Дейвид Кър.
— Съжалявам, сър, но никой няма право да влиза на местопрестъплението.
— Ами Елен? Жена му? Къде е тя? Тя се е обадила на жена ми.
— Госпожа Кър е вътре. Тя е невредима, сър.
Алекс престана да се боричка и полицаят поотслаби хватката си.
— Вижте, наистина нямам представа какво е станало тук, но съм убеден, че Елен има нужда от подкрепата на близък човек. Не можете ли да се обадите по радиостанцията на шефа си, да го помолите да ми разреши да вляза?
Полицаят явно се колебаеше.
— Нали ви казах, сър, става дума за място, на което е извършено престъпление.
Алекс кипна.
— А така ли се отнасяте с потърпевшите от престъплението? Изолирате ги от близките им?
Полицаят включи радиостанцията с примирено изражение. Извърна се встрани, но не освободи достъпа към къщата, и заговори тихо в микрофона. Скоро краткият разговор приключи и той отново се обърна към Алекс.
— Мога ли да видя документите ви за самоличност?
Алекс нетърпеливо измъкна портфейла си и извади шофьорската си книжка. Доволен, че наскоро си беше извадил нова, вече със снимка, той я подаде на полицая. Полицаят я погледна и му я върна, кимвайки учтиво.
— Можете да продължите към къщата, сър. Някой от колегите ще ви посрещне на вратата.
Алекс мина покрай него. Имаше някакво особено чувство в краката си — коленете му сякаш бяха чужди и не му се подчиняваха. Когато стигна до входната врата, тя се отвори рязко. На прага застана трийсетинагодишна жена и плъзна по него уморения си, скептичен поглед.
— Господин Гилби? — каза тя и отстъпи назад, за да може той да влезе в антрето.
— Да. Какво се е случило? Елен се обадила на жена ми и й казала, че Мондо е мъртъв.
— Мондо?
Алекс въздъхна, ядосан на собствената си несъобразителност.
— Това е прякорът му. Ние сме приятели още от ученическите години. Имам предвид Дейвид, Дейвид Кър. Жена му казала, че е мъртъв.
Жената кимна.
— Съжалявам, че трябва да ви го кажа, но лекарят вече се произнесе — господин Кър наистина е мъртъв.
Господи, помисли си Алекс. Как само го каза!
— Нищо не разбирам. Какво се е случило?
— Прекалено рано е, за да бъдем сигурни — каза тя. — По всичко личи, че е бил намушкан с нож. Има следи от влизане с взлом през задния вход на къщата. Но вие сам разбирате, че на този етап не сме в състояние да ви дадем повече сведения.
Алекс потри лице с ръце.
— Ужасно! Горкият Мондо! Как е възможно такова нещо! — Той поклати глава, объркан и зашеметен от шока. — Не мога да повярвам. Господи! — той си пое дълбоко дъх. По-късно щеше да има време да се занимава със собствените си реакции. Лин не го беше пратила за това. — Къде е Елен?
Полицейската служителка отвори вътрешната врата.
— В дневната. Ще влезете ли? — тя отстъпи и проследи с поглед Алекс, който мина покрай нея и се упъти право към стаята, чийто прозорец гледаше към градината пред къщата. Елен винаги я наричаше „приемната“ и Алекс се сети, обзет от угризения, колко често двамата с Лин се бяха присмивали на претенциозния й начин на изразяване.
Той отвори вратата и влезе.
Елен седеше на самия ръб на един от огромните, тапицирани в бежово дивани, сгърчена и превита като стара жена. Когато Алекс влезе, тя вдигна поглед. Подпухналите й очи гледаха измъчено. Дългата й, тъмна коса беше разчорлена, тънки кичури бяха залепнали в ъгълчето на устата й. Дрехите й бяха изпомачкани — жалка пародия на привичната й парижка елегантност. Тя простря умолително ръце към него и каза с несвой, хрипкав глас: