Стръв
- Автор: Сомоса Хосе Карлос
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Галовски
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Стръв». Краткое содержание книги:
— Не се чувствам прекалено горда със себе си — казах след наздравицата. — Просто си върша работата и толкова.
— Тая скромност е похвална — отбеляза Валие, — само че теб са те научили да бъдеш оръжие, а не да го размахваш. Ето, няма те в новините, тебе и твоите колеги… — Посочи телевизора. — От часове непрекъснато говорят за смъртта на тоя откачен… И всички почести са за полицията. За тебе нищо.
— Аз също съм полицията.
— Да, ясно ми е, че казах нещо глупаво. Ти си „класифицирана информация“, разбира се. Само че изобщо не стават ясни резултатите от твоята… работа и това ме ядосва.
Мислех да му отговоря, че преди да се запознае с мен, обществото би трябвало да узнае нещичко за жертвите, но реших да сменя темата и да разпръсна тая сантиментална донякъде атмосфера, която мекият тон и настойчивите погледи на Валие оставяха да витае във въздуха.
— Благодаря ти, че ме прие, Марио.
— Не говори глупости. Много се радвам, че дойде. Даже не си даваш сметка колко.
Посочих масата и се усмихнах.
— Домашните си ли пишеше?
— Вече съм „представен“ на Великия Уилям, но сега го чета много по-внимателно. — Опита се да имитира моята усмивка и взе в ръцете си книгата. — Познаваш ли тая творба?
— Познавам ги всичките, те са част от моята работа. Тимон е богат, щедър и разумен човек, който, оставайки без пари и след като изгубил всичките си приятели, решава да си отиде… — Направих пауза и погледнах лошовато. — … в Амазония?
Смехът на Валие за първи път, откакто го познавах, прозвуча оглушаващо.
— Напомням ти, че психологът съм аз. — Посочи ме с книгата. — Ала отчасти си права. На моменти се идентифицирам с него. Не съм мизантроп, но не и краен човеколюбец. Хуманното в нас и взема, и дава. Любопитна е интерпретацията на Виктор Дженс… Извадих негов текст от интернет… — Взе листовете с подчертаните редове. — Не говори за маски, но казва, че Тимон, във втората част на пиесата, от момента, в който започва да презира всички, е по-щедър от всякога. Толкова, че е готов да се отдаде напълно, и телом, и духом, да изпият кръвта му и да изядат плътта му… Като Христос… и агентите примамки. — Погледна ме. — Много дързък и интересен коментар.
— Всъщност става дума за филията Жестокост — поясних. — За да успееш да обсебиш принадлежащия към този профил, трябва да му внушиш, че колкото и злини да се заканва, че ще ти причини, никога няма да успее да те нарани наистина, защото ти желаеш да страдаш, и то много повече от това. Което го блокира… Ключът, според Дженс, е в презрението от страна на Тимон.
Валие ме слушаше и едва-едва поклащаше глава.
— Скъпа Диана, позволи ми да ти кажа, че твоята професия е…
— Шибана работа, знам го.
— Да, общо взето.
Захвърли листовете и книгата върху масата. Възползвах се, за да прибавя:
— Дошла съм да ти разкажа нещо, Марио.
— О, това пък е шибаното на моята професия. Всички идват, за да ми разкажат нещо… — Млъкна и се изчерви. — Съжалявам, за момент си помислих, че… Че си минала просто така.
Настъпи тягостна тишина, която не се досещах как да прекъсна. Валие спря музиката. После се облакъти на коленете си и подпря брадата си с показалците на ръцете, заемайки професионална поза. Все още бе засрамен и бузите му бяха червени като череши.
— Реша ли да приличам на идиот, нямам равен — заключи.
— Не, моля те. Аз съм тази, която се появи без предупреждение.
— Не помня кой беше казал, че мъжете спират да употребяват главата си, когато някой почне да им я целува — измърмори и двамата малко накриво се засмяхме. — Май че беше Ерих Фром — добави, като на шега.
— Когато ви целуват… чия глава? — настоях и се изкикотих прекалено гръмко за изисканите му обноски.
— Е, не на Ерих Фром! — И отново се засмяхме. Вече се почувствах достатъчно отпусната, готова да проведа разговора. Валие ме подкрепи с жест и изписалата се върху лицето ми сериозност се прехвърли и на неговото.
— Да приемем — започнах, — че съм измамена. В работата си.
Бързо се изправи на крака като ужилен, сякаш обвинявах него.
— За какво намекваш?
Обясних му. Разказах за Клаудия Кабилдо и за Ренар. По някое време ме прекъсна, за да ми помогне да съблека якето си, защото лявата ръка ме болеше. Отдолу бях по тъмночервена тениска, на цвят горе-долу като моите хематоми. Валие се надигна и учтиво го пое.