Стръв
- Автор: Сомоса Хосе Карлос
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Галовски
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Стръв». Краткое содержание книги:
Но не беше затвор, поради което в неделя реших да си тръгна.
Бе след посещението на Падиля. Мигел, който бе идвал в събота, ми бе донесъл целувки, цветя и прочее от старите приятели и колеги, както беше обичаят, когато някой от нас изпълнеше важна мисия, а и малко дрехи от къщи. След като обядвах, станах и се преоблякох в банята.
Чувствах се отслабнала и замаяна, болеше ме цялото тяло. Навсякъде имах следи от гумените ластици и въжетата, от ударите на Воайора, на гърлото ми остана червена резка от металната халка и още хематоми по корема, гърба и бедрата. Разбира се, и въпреки че настоявах, не успяха да зашият пръста ми. Бяха го намерили още в петък, след като за кой ли път бяха претърсили всичко, заедно с откритията в стъклениците на по-долния етаж, в които Воайора съхраняваше колекция органи от жертвите си. И макар че температурата там не бе над пет градуса, пръстът ми е бил поставен веднага в консервиращ разтвор, което бе направило операцията невъзможна. Да си кажа истината, не ме интересуваше особено: сбогуването с малкия пръст на лявата ми ръка беше несравнимо със загубата на толкова неща в собствения ми живот и най-вече на Вера. Ако по някакво чудо срещнех сестра си здрава и читава, спокойно можех да пратя в ада и цялата си ръка.
В Сервиза всички бяха мъже, до един облечени в бяло, и всички ме опипваха: преглеждаха ми гърлото, стискаха ми китките на ръцете, мереха ми пулса или ми сменяха превръзката. Моят фелдшер се казваше Алфредо, момче с ъгловата долна челюст, много усърдно, което се появи в стаята ми още преди да успея да си завържа обувките. Казах му, че си тръгвам, той повика един от лекарите, който от своя страна извика друг. Посъветваха ме да изчакам, раната на пръста се бе затворила, но можеше отново да се отвори, особено ако правя усилия с ръката си. И след поемане на отговорността за всичко това от мен самата и полагането на подписи под разни декларации ме пуснаха. Представлявах нещо неестествено за тях, като внедрена, героинята на деня. Та даже почнаха и да ме ухажват: понеже в неделя автобусите бяха разредени, Алфредо специално ми предложи да ме откара до града.
Като се върнах вкъщи, се обадих по телефона. Приготвих си сандвич, изпих един аналгин и включих телевизора. Повтаряха новината, която видях и в болницата: смъртта на „предполагаемия“ убиец на проститутки в Мадрид вследствие намесата на „специален полицейски екип“. Детайлите не били изяснени напълно, но засега се допускало евентуалното самоубийство на жертвата, „виден предприемач в областта на информационната сигурност“. Репортерите разпалено рецитираха на фона на оная отблъскваща къща насред гората. Присъствието на детето се споменаваше бегло, без да се прави каквато и да било връзка между него и останалото. Знаех, че понастоящем се намира в психиатричен център за малолетни и че се опитваха да влязат във връзка с някой негов роднина.
Да, но възцарилият се мир е лош медиен търговец, продава по-малко реклами, така че търсенето на изчезнало момиче в Барселона и откриването на трупа на поредната жертва на Отровителя заемаха по-голямата част от новините. Беше жена на около шейсет години, починала в дома си в Монклоа. До тоя момент, разбира се, нищо не беше сигурно, та дори и съществуването на самия „Отровител“, както и химическите анализи, които не бяха готови. Последваха снимки на изчезналото момиченце. Тъжни очи, руса косичка, около шестгодишно. Присви ме стомахът, загасих телевизора и отидох на срещата, която си бях уговорила по телефона.
Беше чудесен есенен мадридски следобед, с много синьо небе и залязващо, но все още топло слънце. След дните, които бях прекарала сред неописуеми кошмари, би трябвало да се почувствам добре в тая мека и златиста атмосфера. Затова пък на мен ми беше нервно, ръцете ми се потяха на волана, докато излизах от Мадрид по посока на Лас Росас. Това, което ми предстоеше, не бе по вкуса ми и не успявах да преодолея напрежението. За разлика от всичко онова, което беше вътре в мен, улица „Тесео“ представляваше нещо като безметежно островче, обсипано с цветя. Нели Рамос излезе да ме посрещне още щом докоснах звънеца на дворната врата. От ушите й висяха огромни кръгли обици.