Стръв

28

Понякога ми се струваше, че нямам вътрешности. Все едно бях направена от шепи кал, оформени като жена. Бях толкова навикнала да играя, да представям всякакви състояния, че вече не можех да си дам сметка какво всъщност самата аз усещам.

Но на траурната церемония за Клаудия беше различно.

Клаудия Кабилдо не бе моя приятелка. Никога не бях ходила с нея на кино или на купон, никога не й бях честитила рождения ден. Ала за мен бе нещо като символ, символ на борбата ни, на страданията ни, на нашите провали. А сега и на измамата, сред която живеехме, на ужасяващия фарс, на чиято сцена ни караха да играем.

В тоя миг не се чувствах изпразнена. Някъде вътре съхранявах дълбока болка, но тя оставяше достатъчно място за едва сдържана ярост. Тялото ми бе напрегнато, от очите ми течаха сълзи като лава от вулкан. Все едно наново се готвех да се боря с Воайора.

Състоянието ми единствено можеше да навреди на ритуала, който предстоеше.

Предният ден бе изтощителен. След като пожарникарите спасиха каквото бе останало от къщата на улица „Тесео“ в Лас Росас — четири опушени фасади и едно овъглено тяло, — дойдоха подробните полицейски разпити. Вече не помнех колко пъти бях разказала как се бе поддала на спомените си, как дълго и непреодолимо бе предчувствала края си, изсипвайки върху себе си бензина от старата косачка. Как ние с Нели търчахме от единия до другия край на къщата напразно, търсейки каквото и да било, с което да угасим търкалящата се с писъци топка в пламъци, изпепеляваща всяко нещо, което срещаше на пътя си, и как, рухнали пред неизбежното, със сила изтиках Нели вън от къщата. За щастие Падиля дойде в комисариата достатъчно бързо, за да ме измъкне от ролята на свидетел. Щом се върнах вкъщи, изключих телефона и се проснах с дрехите на леглото. Оттам нататък не помня почти нищо. Като че ли тоя понеделник бе изчезнал от календара ми.

През нощта се мобилизирах и намерих достатъчно сили да прегледам съобщенията, имаше едно от Мигел: на следващия ден бяха организирали отдаване на почит на „една от най-великите“. В тесен кръг, разбира се, в някакъв параклис в Лас Колумнас, северната магистрала. Бях поканена. Реших да отида, най-малкото, за да говоря на четири очи с Мигел, ако се представеше подобна възможност.

Вторник, последния ден от октомври, не валеше, когато стигнах в Лас Колумнас, въпреки че сивите облаци се бяха скупчили в небето над нас. Твърдението, че събирането ще е в тесен кръг, бе пресилено. Беше едва ли не нелегално. Години непрекъсната борба с най-гадния престъпен свят и още няколко, прекарани в лудост, приключваха с два служебни автомобила и десетина отзовали се: Падиля, Гонсало Сесеня, координаторката по обучението Олга Кампос, профайлърите Начо Пуентес и Рикардо Монтемайор, неколцина бивши агенти, Мигел и аз. И най-странното, майката на Клаудия, висока, в траур, с посивяла къса коса, която никога не бях виждала. Учудих се, че около Клаудия все пак е имало някакви близки хора, но и спрях да се учудвам, когато видях лицето на дамата, застанала в първата редица на опечалените. Бе дошла, защото приличието го изискваше, очевидно, както Падиля и Сесеня: големци, омесили се с плебса, за последно „сбогом“ с Клаудия Кабилдо.