Красиви момичета

— Стегни се. — Пол я удари толкова силно в корема, че усети как металният стол се огъва в стената.

Устата ѝ се отвори. Издиша струя топъл и влажен въздух.

Въздух. Имаше въздух. Дробовете ѝ се изпълниха. Главата ѝ се изпълни. Виеше ѝ се свят. Стомахът ѝ гореше. Рухна на стола. Веригата се впи в ребрата ѝ. Бузата ѝ се удари в коляното. По лицето ѝ потече кръв. Сърцето ѝ блъскаше безумно. Дробовете ѝ пищяха.

Мократа памучна качулка висна пред лицето ѝ. Напоен с урина въздух влезе в устата и носа ѝ.

— Странно е как се случи това, нали? — попита Пол.

Лидия се концентрира върху вкарването на въздух в дробовете си и изкарването му от там. Беше се пречупила толкова лесно. Беше напръскал лицето ѝ с урина и тя бе готова да се предаде.

— Сама се сломяваш — каза ѝ Пол. — Винаги си се смятала за най-силната, но не си, нали? Затова обичаше толкова много коката. Даваше ти онова чувство на еуфория, сякаш можеш да направиш абсолютно всичко. Без нея обаче си безсилна.

Лидия се опита да прогони сълзите от очите си. Трябваше да бъде по-силна. Не биваше да му позволява да влезе в главата ѝ. Беше прекалено добър в това. Знаеше точно какво ѝ причинява. Пол не просто бе стоял зад камерата, за да уголеми кадъра.

Той беше участвал.

— Виж, Джулия, тя беше истински боец.

Лидия поклати глава. Мълчаливо го помоли да не прави това.

— Гледа касетата. Видя как се бореше, дори и накрая.

Лидия се напрегна. Помъчи се да скъса мишите опашки.

— Наблюдавах те, докато я гледаше как умира. Знаеш ли? — Пол звучеше доволен от себе си. — Трябва да кажа, че беше доста яко.

Мишите опашки се врязаха в кожата ѝ. Усети как пластмасовите зъби я режат като трион.

— Мама помагаше в търсенето ѝ — продължи Пол. — Всяка сутрин ни изритваше от леглата и ни караше да претърсваме полетата, потоците и да разлепяме флаери. Всички диреха Джулия Каръл и мама нямаше представа, че тя беше вързана в хамбара.

Лидия си спомни претърсването на реки и полета. Помнеше как целият град се опитваше да помогне на семейството ѝ, а само две седмици по-късно му обърна гръб.

— Татко я държеше жива за мен. Изтрая дванайсет дни. Ако можеш да наречеш това живот. — Пол се наведе напред. Усещаше въодушевлението му, то беше като същество, застанало между тях двамата. — Всички бяха толкова близо, Лидия. Искаш ли да ти кажа колко близо?

Тя стисна здраво челюст.

— Да ти кажа ли какво е чувството да чукаш някого, докато умира?

Лидия изпищя:

— Какво искаш от мен?

— Знаеш какво.

Тя беше наясно какво ще последва. Той бе взел нея вместо Клеър, защото имаше недовършена работа.

— Направи го — каза му. Беше прав за коката. Беше прав за абсолютно всичко. Не беше достатъчно силна, за да се бори с него. Единствената ѝ надежда бе да приключи бързо. — Просто го направи и да се свършва.

Пол отново се засмя, но не с веселия и възхитен смях, който пазеше за Клеър. А с онзи, който издава, че смяташ някого за жалък.

— Наистина ли мислиш, че искам да изнасиля една четиресетгодишна дебелана?