Последната миля [bg]

Изправи се толкова рязко, че му се повдигна. Помисли си, че отново ще изгуби съзнание, но задиша дълбоко и стомахът му се успокои. Разтри врата си на мястото, където се бе забила инжекцията, която го приспа го моментално.

Стъпи бавно на пода и се изправи. В първия момент краката му се разтрепериха и той се олюля, но бързо възстанови равновесието си, отиде в банята и наплиска лицето си с вода.

Погледна часовника. Шест сутринта. Нямаше представа колко време е спал.

Който и да му бе причинил това, отдавна си беше отишъл. Изобщо не се съмняваше в това.

Върна се до леглото и седна на края.

Два варианта. Два много различни варианта.

Изпъшка и покри очи с огромната си длан.

Поседя така известно време и взе решение.

Облече се, отиде до стаята на Марс и почука на вратата.

— Да? — мигом отвърна той.

Явно вече бе станал. А може би изобщо не си бе лягал.

— Декър е, трябва да поговорим.

Марс отвори вратата и Декър влезе. Затвори я зад гърба му и двамата се озоваха лице в лице по средата на стаята.

— Виж какво — започна Марс, — знам какво ти обещах, но това беше, преди случаят да направи рязък завой към шейсетте. Тук не става въпрос само за Рой, който е на свобода. Той е опасен, но не е единственият убиец, който ни дебне. Има и други.

— Знам — отвърна Декър. — Току-що бяха в стаята ми.

Марс изгуби ума и дума.

— Какво? — успя да изрече той след няколко секунди.

Декър му обясни набързо ситуацията и изложи двата варианта за избор.

— Значи се отказваш от случая?

— Не, но искам вие тримата да напуснете града колкото се може по-бързо. Ще се свържа с Богарт и ще му обясня какво се е случило. Бюрото ще уреди охраната ти до края на разследването.

— Това означава, докато те убият.

— Не мога да предсказвам бъдещето, Мелвин.

— За мен то е повече от ясно. Продължиш ли да ровиш, с теб е свършено.

— Изборът е мой.

— Защо искаш да умреш заради този случай? Той не е твой проблем.

— Мой проблем е, защото съм решил да го направя такъв.

— Не те разбирам, човече, наистина не те разбирам.

Декър седна на един стол, погледна Марс в очите и каза:

— Всичко започна в момента, в който включих радиото.

Марс се отпусна на края на леглото.

— Напуснах Охайо и шофирах към Вирджиния, където се намираше новата ми работа. Кой знае защо, включих радиото. И в този момент чух цялата история.

— Коя история?

— Твоята история, Мелвин. Ако бях включил радиото минута по-рано или по-късно, никога нямаше да я чуя. И нищо от това нямаше да се случи.

— Това означава ли, че вярваш в съдбата?

— Не, вярвам, че не бива да пренебрегвам случай, който съдбата ми поднася.

— Нали каза, че са те заплашили с убийство?

— И това ми дава надежда.

— Да не си се побъркал?

— Защо ще ме заплашват, освен ако не се страхуват?

— Ти би трябвало да се страхуваш.

— Аз се страхувам. Винаги съм се страхувал. Изпитвах страх всеки път когато излизах на футболното игрище. Или когато тръгвах с патрулката като ченге. Но това не ми пречеше да си върша работата.