Свечеряване [bg]

Деймън я взе на ръце, за да я накара да замълчи и отиде към дясната врата на ферарито. Питаше се дали в момента са в реалния свят или в някоя от сферите на Шиничи.

— Изчезна ли? — попита той.

— Да.

Колко жалко, помисли си той. Искаше му се къщата да остане.

Можеше да се опита да преговаря отново с Шиничи, но сега трябваше да мисли за други, много по-важни неща. Стисна леко Елена, докато обмисляше другите, много по-важни неща.

В колата се погрижи за три неща. Първо провери дали си е закопчала предпазния колан. Второ, дали са заключени вратите, при това от бутоните на таблото пред него. И трето, този път подкара съвсем бавно. Не допускаше през следващите часове някой във формата на Елена пак да се опита да изскочи от колата, но искаше напълно да се застрахова.

Нямаше представа колко дълго ще действа тази магия. Рано или късно Елена щеше да излезе от амнезията. Според него това бе единственият логичен изход. Самият той беше буден много по-отдавна в сравнение с нея. Така че съвсем скоро тя ще си спомни… какво? Че я бе качил във ферарито против волята й (лоша постъпка, но можеше да му бъде простена — откъде да знае, че на нея ще й хрумне да скочи от колата в движение)? И че се беше заяждал на поляната с нея и онзи Майк или Мич или както там се казваше? Самият той имаше доста смътна представа за всичко това — или е било само някакъв сън?

Искаше му се да знае истината. Кога най-после той ще си спомни всичко? Тогава щеше да бъде в много по-силна позиция при пазаренето с Шиничи.

Не беше много вероятно онзи Майк да е пострадал от премръзване въпреки връхлетялата посред лято снежна буря, дори и още да лежи на поляната. Наистина нощта беше мразовита, но най-лошото, което това момче можеше да очаква, бе да го свие ревматизмът, когато наближи осемдесетте.

Най-важното беше да не го намерят. Той би могъл да разкрие някои неприятни истини.

Деймън забеляза, че Елена отново направи същите неща — докосна гърлото си, намръщи се, пое дълбоко дъх.

— Да не ти прилоша?

— Не, аз… — Въпреки слабата лунна светлина забеляза, че тя се изчерви, макар и само за кратко. С детекторите по лицето си долови излъчваната от нея топлина. Сега лицето й стана пурпурночервено. — Нали ти обясних за чувството… да си прекалено заситен. Така стана и сега.

Какво трябваше да направи един вампир?

Да каже: „Извинявай… но съм подвластен на обаянието на празника на лятното слънцестоене?“

Или: „Извинявай — ще ме мразиш ли на сутринта?“

Или: „По дяволите какво ще стане на сутринта, да спусна ли седалката с пет сантиметра?“

Но ако се доберат до поляната и открият, че нещо наистина се е случило с този Мет… Нет… с момчето, де? Деймън щеше да съжалява за това до последните двадесет секунди от живота си. Елена щеше да призове батальоните от небесните духове, за да се стоварят на главата му. Дори и никой друг да не вярваше в нея, Деймън не се съмняваше.