Свечеряване [bg]

— Какво е това място? — зачуди се тя. — Не може да е къщата на Дънстан… те са стара фамилия, със стара къща. Винаги са били фермери.

— О, нека да приемем, че е моето убежище в гората.

— Ха — каза Елена. — Зная, че не спиш по дърветата.

Деймън едва се сдържа да не се усмихне. Никога досега не се бе озовавал с Елена в подобна ситуация. Сега, ако кажеше, че е установил, че се е влюбил в ума й, след като я бе масажирал чисто гола, покрита само с един чаршаф… не… Никой не би му повярвал.

— По-добре ли се чувстваш? — попита я той.

— Стоплена като пилешко-ябълковата супа. Никога няма да дочакам края на тази история, нали?

Той я накара да остане в леглото, докато потърси за нея нощница, защото знаеше, че в къщата има запас от нощници от всички размери и стилове. Както и пеньоар, а също и пликчета. Всичко това му хрумна в момента, в който се върна в банята. Много се зарадва, като откри точно това, което търсеше, подредено в гардероба до банята. Там можеше да се подбере всичко, което можеше да се пожелае за нощно облекло: от копринено бельо до прекрасни старомодни нощници. Имаше дори и нощни шапчици. Деймън награби достатъчно, за да запълни двете му ръце, преди да се върне при Елена и да изчака тя да си избере нещо.

Тя си избра нощница без деколте от някаква скромна материя. Деймън се улови да гали една великолепна рокля в небесносиньо, поръбена с нещо, което приличаше на оригинална френска дантела от Валансиен.

— Не е в моя стил — реши Елена и я натика припряно под другите нощници.

Нито пък в моя, каза си Деймън развеселено и добави: умна малка хитруша си ти. Нарочно не искаш да ме изкушаваш, за да не направя нещо, за което утре може да съжаляваш.

— Добре. Сега може пак да поспиш… — Спря насред изречението, защото тя внезапно го погледна изплашено и стреснато.

— Мат! Деймън, ние търсехме Мат! Чак сега си спомних. Издирвахме го, но не зная какво стана. Нараних се. Спомням си, че паднах, а после се озовах тук.

Защото аз те донесох тук, помисли си Деймън. И защото тази къща съществува само в мислите на Шиничи. Защото единственото постоянно нещо тук, сме ние двамата, ти и аз.

Деймън пое дълбоко дъх.