Господари на войната [bg]

Мълчание.

— Да, вече знаем името му. Каза ни го веднага. Каза ни и твоето име, Клара. Фактът, че и той се придържа към версията, която двамата с него сте измислили, е трогателен. Разбира се, той едва ли ще я повтаря дълго — користта винаги взема връх над достойнството, пък и не е зле да ти покажем как ще го накараме да я промени.

— Той казва истината — промълви Клара, хлипайки.

Мъжът не й отговори. Отстъпи встрани, за да даде възможност на други двама мъже — много по-едри от него — да влязат в килията. Клара изкрещя, когато мъжете заобиколиха труповете и я избутаха в коридора. Успя да види през сълзите, които капеха от очите й, че мъжете са сирийци. Нейният мъчител вървеше пред нея и тя виждаше само гърба му. Беше нисък мъж, облечен с широки памучни панталони и бежова риза.

Той отвори една врата вдясно по коридора и влезе през нея. Другите двама блъснаха Клара и тя го последва.

Стаята беше шест на три метра. Огромният прозорец върху отсрещната й стена гледаше към друго, три пъти по-голямо помещение. Върху дясната стена на стаята, в която се намираха, беше закачена сива кутия с високоговорител. Помещението зад прозореца беше ярко осветено от лампи, които заслепиха Клара. От въжетата, завързани на куката на тавана, висеше на китките си слаб гол мъж. На Клара й бяха нужни може би трийсет секунди, за да се увери в това, което подозираше: мъжът беше Бъкингам.

Мъчителят на Клара застана с гръб към нея близо до високоговорителя. Тя виждаше само отражението на лицето му в стъклото. Бузесто. Потно. Очите му бяха изпълнени с очакване. Бъкингам крещеше. Клара го разбра по движението на устата му, защото гласът му не се чуваше.

В стаята зад стъклото се появи мъж. Мъжът беше около четирийсетгодишен, с рошава, дълга до раменете коса и очила с дебели рамки. В едната си ръка държеше нещо, което приличаше на камшик за езда, но се състоеше от няколко тънки ленти кожа, дълги около половин метър. В другата му ръка имаше малко бяло шише с пулверизатор, подобно на онези, които старите дами използват, за да си поливат цветята.

Мъжът, който беше в стаята с Клара, натисна бутона на високоговорителя. Гласът на Бъкингам изпълни тишината — остър и пресекващ, изпълнен с болка. „Отвържете ме… Отвържете ме…“ Мъжът отново натисна бутона и гласът на Бъкингам секна, макар че от това, което виждаше, Клара беше сигурна, че той продължава да пищи пронизително.

И тогава палачът му се залови за работа.

Той очевидно имаше опит с камшика. Размаха го леко и кожените ленти докоснаха плоския корем и гениталиите на Бъкингам. По кожата на Бъкингам се появиха червени ленти, сякаш камшикът беше потопен в боя.

— Винаги съм смятал, че това е ефикасно средство да накараш някого да си развърже езика — изрече тихо мъжът, когато Бъкингам отвори уста, за да изпищи отново.