Господари на войната [bg]

Веднага щом хеликоптерът докосна земята, двама от войниците вдигнаха Клара и Бъкингам на крака и ги повлякоха към страничната врата. Роторите хвърляха прах в лицето на Клара. Някой я дръпна настрани от хеликоптера и тя затвори очи. Отвори ги чак след като беше на петнайсет метра от него и се огледа. Намираха се сред пустинята, но за разлика от мястото, където беше разположен лагерът на Сорген, тук беше съвсем равно. Наблизо беше спрял светлокафяв закрит военен камион, чийто задни врати бяха отворени. Тримата командоси вкараха Клара и Бъкингам в каросерията и се качиха след тях. Вратите се захлопнаха и камионът потегли. През двата отвора върху страничните му стени, които според Клара служеха като амбразури, се процеждаше слаба светлина.

След около час и половина камионът спря. Всички останаха на местата си в продължение на една минута, а после някой дръпна рязко вратите и Клара се стресна. Войниците ги изблъскаха навън. Двамата паднаха на земята. Клара извика от болка и веднага съжали, че е проявила слабост. Независимо от неимоверните усилия, които полагаше, баща й не беше успял да се пребори с ината й. По-скоро щеше да умре, отколкото да направи удоволствие на тези хора, като се пречупи.

Изправи се на колене и се огледа. Намираха се в задния двор на някаква триетажна сграда. Дворът беше квадратен, около десет на десет метра, заобиколен от петметрови стени, завършващи с телена мрежа. Преди металните врати да се затворят, Клара зърна въоръжения войник, който пазеше отвън. Чуваше се шум от коли — явно сградата беше разположена в оживен градски квартал. Двама от командосите се наведоха към нея и Бъкингам и ги изправиха на крака, а после ги преведоха покрай паркинга до една малка врата на гърба на сградата. От вратата започваше каменно стълбище, водещо към тъмно мазе. Единият от командосите бутна Клара надолу по стъпалата и тя едва успя да запази равновесие. После другият блъсна Бъкингам. Той залитна и я събори и тя се свлече в подножието на стълбището. Напълно отчаяна, но без да го показва, тя тръгна по тъмния коридор. Бъкингам крещеше като обезумял зад гърба й, но тя сякаш не го чуваше. Войникът я вкара в една стая без прозорци и след като заключи вратата, тя почувства облекчение от факта, че са я отделили от Бъкингам.

Облекчението й обаче продължи само миг — докато си пое дълбоко въздух. Миришеше ужасно. Застоялият въздух сякаш полепна по гърлото й. Започна да й се повдига. Вонеше на изпражнения и на развалено месо. Беше сигурна, че в стаята има нещо, защото забеляза някакви неясни очертания в средата й, но нямаше желание да разбере какво е то. Стисна с пръсти ноздрите си, пое си въздух на пресекулки и тръгна покрай едната от стените на стаята, а после покрай другата. Дванайсет на тринайсет крачки. Бетонни стени. Бетонен под. Клекна в ъгъла срещу вратата, покри си носа с тениската и хвана с ръце главата си.

След малко чу шумолене. Помисли си, че са плъхове. Явно бяха съвсем близо до нея. Скочи на крака и шумоленето спря.