Тайният кодекс
- Автор: Престон Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайният кодекс». Краткое содержание книги:
Отначало тримата му синове — повикани с лично писмо от изчезналия — подозират грабеж, но истината се оказва много по-странна: като последно предизвикателство тираничният и ексцентричен Бродбент-баща изисква от синовете си да открият гроба му някъде по света, и то непременно заедно, превръщайки неприязънта си във взаимопомощ — ако искат да си получат наследството.
Пътешествието започва, но братята се опитват да играят един срещу друг, без да подозират, че съвсем не са единствените, решени да се състезават до смърт за съкровището. Най-ценното в него е древен лечителски кодекс на маите — плячка, пред която животът на братята Бродбент не струва пукната пара. Някой вече е платил милиони, някой е готов на всичко… И убийственото преследване набира страшна скорост.
Том се приближи, преодолявайки чувството на отвращение. Зад сандъците баща му се бе опитал да си направи някакво подобие на спалня. Беше събрал суха слама и прахоляк, върху които да спи. До стената стояха цяла редица глинени съдове, в които вероятно имаше храна и вода. От тях се носеше смрад на развалено. Уплашени от светлината, няколко мишки притичаха и побързаха да се скрият в тъмните ъгли. Отвратен, и едновременно изпълнен с милост, Том се приближи към едно от гърнетата и надникна вътре — беше пълно с черни хлебарки, които разнасяха, парченцата изсушени банани. Неочакваната светлина ги накара да потърсят панически по-защитено място.
В каните плуваха умрели плъхове и мишки. До едната стена имаше купчина изгнили плъхове — вероятно убити от баща му в ежедневната му борба за храна. В дъното на гробницата Том видя светещите очи на един жив плъх, който явно го чакаше да си тръгне.
Как беше издържал баща им тук, в тази тъмница, очаквайки синовете си, които можеше никога да не дойдат… Беше много по-ужасяващо, отколкото можеше да си представи. Това, че Максуел Бродбент бе издържал и оживял — и дори изпълнен с надежда — говореше на Том, че той не беше познавал преди баща си.
Избърса лицето си. Трябваше да намери Кодекса и да излезе оттук.
Сандъците бяха етикетирани и надписани, така че му отне само няколко минути, докато открие в кой от тях е Кодексът.
Издърпа тежкия сандък навън, на светло и спря да си почине, вдъхвайки жадно чистия планински въздух. Самият сандък тежеше осемдесетина паунда и в него явно имаше и други книги, освен Кодекса. Том огледа четвъртинчовите болтове и винтовете, които държаха металните ленти към покритите с фибростъкло стени на сандъка. Винтовете бяха стегнати здраво. За да ги развие се нуждаеше от отвертка.
Намери камък и удари силно по един от тях, успявайки да го поразхлаби. Повтори няколко пъти и след десетина минути свали всички винтове. После се зае с металните ленти. Още няколко удара и покритието от фибростъкло се напука и Том го откърти. Разсипаха се половин дузина скъпоценни книги, всички грижливо опаковани в специална хартия — една Гутенбергова Библия, украсени с цветни инициали ръкописи, молитвеник. Той ги сложи настрана и се пресегна вътре. Напипа подвързания с шевро Кодекс и го извади.
Ето го, сега беше в ръцете му. Спомни си толкова ясно как стоеше в малка стъклена кутия в дневната. Баща му отключваше кутията всеки месец и прелистваше страниците. Те бяха целите изрисувани с растения, цветя и насекоми, заобиколени от йероглифи. Спомни си как се взираше в странните маянски знаци, точките и плътните линии и усмихнатите лица, всички оплетени едно в друго. Дори не бе съзнавал, че това е някакъв вид писменост.
Той изпразни една от зарязаните раници и пъхна вътре Кодекса. Прехвърли я през рамо и тръгна обратно по пътеката. Реши да върви на югозапад, като се оглеждаше за Хаузър.
Не след дълго влезе в разрушения град.
76.
Сега Хаузър се движеше по следите много по-предпазливо, всичките му сетива бяха нащрек. Усещаше възбуда и страх. Индианецът бе в състояние да му спретне капан като онзи за по-малко от петнайсет минути. Изумително. Той все още се навърташе някъде тук, и без съмнение му подготвяше някоя нова клопка. Хаузър направо се чудеше на невероятната лоялност на този индианец към семейство Бродбент. Никога не беше подценявал ловкостта и уменията на местните да се оправят в гората, капаните и убийствата от засада. Виетконгците го бяха научили на уважение. Докато следваше оставените от Бродбент дири, той внимаваше за коварни клопки и спираше на всеки пет минути, за да огледа земята и храсталака пред себе си, като разширяваше ноздри, за да усети евентуална миризма от човешко присъствие; и дали някой индианец няма да го сюрпризира от някое дърво с отровна стрела.
Видя, че Бродбент се бяха насочили към центъра на платото, където джунглата се сгъстяваше. Няма съмнение, че се канеха да спрат тук и да изчакат падането на нощта. Нямаше да успеят. Хаузър почти никога не бе попадал на следа, която да изгуби, особено пък оставена от паникьосана група хора, от които единият кървеше силно. Той и хората му бяха вече проучили почти цялото плато.
Скоро дъждовната гора бе задушена от буйни лиани и пълзящи растения. На пръв поглед изглеждаше непроходима. Той се приближи внимателно и се взря надолу. Имаше малки животински пътечки във всички посоки. Върху всяко листо се полюляваха тежки капки, които чакаха и най-малката вибрация, за да се отронят. Никой не можеше да мине през такова минирано поле, без да остави доказателства за минаването си — смачкани листа, счупена клонка, изтръскани капчици роса. Хаузър виждаше точно откъде бяха минали. Той продължи по следите, които водеха към плътния гъсталак, където изглеждаше, че се губят.