Последният мохикан

Вождът, който бе поискал помощ от Дънкън, допуши лулата си и най-после се накани да тръгне. С едно помръдване на пръста си той даде знак на предполагаемия лекар да го последва. Като мина през облаците дим, Дънкън имаше много основания да се радва, че най-сетне му бе дадена възможност да подиша чистия въздух на хладната и освежителна лятна вечер.

Вместо да тръгне между колибите, където Хейуърд сече бе провел несполучливото си търсене, другарят му сви настрани и тръгна към подножието на една съседна планина, която се издигаше над временното селище. Основата и беше опасана с бодливи храсти и беше необходимо да продължат пътя си по една крива и тясна пътека. Момчетата бяха подновили игрите си в сечището — сега представяха с мимики и движения преследването около свещения кол.

За да направи играта колкото може по-близка до действителността, един от най-дръзките измежду тях бе сложил пламтящи главни в няколко купчини клони, които индианката бе пропуснала да запали. Пламъкът на един от тези огньове освети пътя на вожда и на Дънкън и засили още повече дивия вид на пейзажа. Недалеч от една гола скала и точно срещу нея те навлязоха в една поляна. Тъкмо тогава момчетата прибавиха нови клони в огъня и силната му светлина достигна дори и до това отдалечено кътче. Тя падна върху бялата повърхност на скалата и освети едно тъмно и тайнствено същество, което се изправи неочаквано на пътя им.

Индианецът се спря, сякаш се поколеба дали да продължи, и по този начин позволи на спътника си да го настигне. Едно голямо черно кълбо, което отначало изглеждаше неподвижно, сега започна да се движи по начин, който бе необясним за Дънкън. Огънят отново се засили и пламъкът му освети по-ясно животното. Тогава по тромавите движения на горната част на тялото му, докато самото животно изглеждаше седнало, Дънкън позна, че това е мечка. Освен че заръмжа силно и свирепо и имаше мигове, когато се виждаше как очите й проблясват, тя не прояви други признаци на враждебност. Хуронът поне изглеждаше уверен, че намеренията на този особен натрапник бяха миролюбиви, защото след като го огледа внимателно, той продължи спокойно пътя си.

Дънкън, който знаеше, че индианците често опитомяват това животно, последва примера на спътника си, предполагайки, че някоя любимка на племето се бе отдалечила в гъсталака, за да си търси храна. Отминаха я необезпокоявани. При все че бе принуден почти да се допре до звяра, хуронът, който отначало така предпазливо бе огледал непознатото същество, сега се задоволи да продължи пътя си, без да губи нито миг в по-нататъшно наблюдение, но Хейуърд не можеше да се сдържи да не хвърли поглед назад, очаквайки нападение откъм гърба им. Безпокойството му съвсем не се намали, когато забеляза, че звярът се тътри по пътеката и следва стъпките им. Той щеше да заговори, обаче в този момент индианецът бутна една врата, направена от кората на дърво, и влезе в една пещера в недрата на планината.

Като се възползува от този тъй лесен начин на отстъпление, Дънкън пристъпи подир него и с радост опита да затвори слабата врата на отвора, когато усети, че звярът дръпна от ръцете му вратата навън и изпълни входа с рошавото си тяло. Сега те се намираха в дълга, права галерия, сред един процеп между скалите, откъдето му бе невъзможно да отстъпи, без да се натъкне на животното. Постъпвайки най-добре, както можеше в случая, младият човек продължи да върви напред, колкото можеше по-близо до водача си. Мечката често ръмжеше по стъпките му и веднъж или дваж сложи огромната си лапа на гърба му, сякаш искаше да му попречи да навлезе по-навътре в дупката.