Повест за Настрадин Ходжа
- Автор: Соловьов Леонид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Атанас Далчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повест за Настрадин Ходжа». Краткое содержание книги:
Той сдържал гнева си, чакал часа на своето тържество.
ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
А вълнението в града се усилвало.
От притеснение сарафинът легнал болен.
Велможата, който току-що завършил с голям душевен смут и не без ущърб за своето здраве нощните разговори с хана за тайнственото бягство на пешаварците, бил изправен от това бягство пред заплахата от нови беседи, още по-тягостни. Предчувствувайки ги, велможата заприличал на гръмоносен облак (през който обаче току проблясвала като мигновен слънчев лъч скритата усмивка — дете на скритите мисли за предстоящите състезания, където сега неговите текински коне нямало да срещнат арабските съперници).
През нощта ханът повикал велможата в покоите си. Разговорът бил кратък, при това думите излизали само от едната страна, докато другата по необходимост се ограничавала само е поклони, мърдане на мустаци, въртене на очи, вдигане на ръце към небето и прочее словозаменящи телодвижения (без които наистина синовете и дъщерите человечески биха изпитвали безчет непреодолими трудности в служебните работи, а най-паче в съпружеските).
Велможата излязъл от покоите на хана жълт-зелен и веднага повикал при себе си старшите и средните началници.
Разговорът с началниците бил още по-къс, отколкото разговорът на повелителя с него.
Старшите и средните началници на свой ред извикали младшите; там пък целият разговор бил няколко ругатни.
Що се отнася до низшите, тоест до простите шпиони и пандури, до тях вече не достигали думи, а само пестници.
Отдавна в Коканд не се била случвала толкова неспокойна нощ! По площадите, из улиците, сокаците — навсякъде дрънчало и звънтяло оръжие, на студената лунна светлина проблясвали копия, щитове и ятагани; стражата търсела крадците. Огньовете на стражевите кули издигали високо в тихото небе езиците на тъмночервените си катранени пламъци, над града висяло димно зарево. Монотонно си подвиквали патрулите. В тъмните кьошета, под мостовете, из дупките на дуварите, пущинаците и гробищата се таяли стотици шпиони.
Старшите и средните началници, съпроводени от младшите и низшите, лично обхождали чайханите и странноприемниците. Влезли и в чайханата, където спял Настрадин Ходжа, поднесли към лицето му запалена факла. Той не си отворил очите, макар да чувал как пращят космите на брадата му и да усещал миризма на опърлена четина.
Едноокия крадец тая вечер го нямало при него.
Настъпилото утро не донесло спокойствие в града.
Към пладне велможата с многобройна свита се появил на Моста на отсечените глави.
Погледът му горял, мустаците щръкнали, гласът му карал хората да треперят.
Той протегнал десницата си. От тълпата конни стражари изскочили двама — на дорест ат и на сив; завъртял камшика, наведен настрани от седлото, подвиквайки и подсвирквайки, първият с гръм и трясък изтрополил по моста — топъл вятър и конска пот облъхнали гадателите. Другият насочил коня си надолу, прегазил в облаци пръски плитката Сая, с един скок се озовал на отсрещния бряг и изчезнал в близкия сокак.
Велможата протегнал десницата си на другата страна — задрънчали щитове, ятагани, копия и натам с ругатни и викове се юрнали пешите стражари.
След това велможата се отправил към стареца — главния гадател. Помежду им започнал таен разговор.
Настрадин Ходжа нищо не можел да чуе от своето място, но се досещал за всяка дума.
Говорели, разбира се, за издирването на изгубените коне. Старецът обещал да повика на помощ всички подвластни му сили от оня свят, в това число и скритите в черепа. Велможата пъхтял, сучел мустак — той не бил дошъл за празни приказки, той искал дела!
Наложило се старецът да се обърне към подвластните му земни сили. Взел да пита гледачите — на кого са гледали вчера и по-завчера, не са ли забелязали у своите доверители нещо подозрително, може би нещо във връзка с дръзкия похитител?
Всички поред отговаряли, че не са забелязали нищо.
Велможата се ядосвал, дърпал мустак. Напрегнатият му стъклен поглед заплашвал със сопи, камшици, с изгонване от града.
Гледачите се оклюмали. Съдбата, която била изтърпяла от тях толкова унижения, внезапно им се явила в нов, могъщ облик, за да се наслади на дългоочакваното отмъщение; днес срещу нея били безсилни не само бобовите зърна и мишите кости, но дори и черепът!
Дошъл редът на Настрадин Ходжа.
Както всички, и той казал, че не е видял и чул нищо подозрително.
Велможата сърдито изпръхтял — пак нищо!
Изведнъж от нишата насреща (точно така мислел и пресмятал Настрадин Ходжа) се чул нечий злобно страхлив, гнусливо креслив глас: