История на България с някои премълчавани досега исторически факти 681–2001
- Автор: Константинов Петр
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «История на България с някои премълчавани досега исторически факти 681–2001». Краткое содержание книги:
Преговорите за примирие, пропаднали в Кайро, прехвърлили се в Лондон щяха да получат своето приключване в Москва.
Без забавяне обаче, цялата непокътната българска армия, заедно със запасните набори, бе хвърлена във войната срещу немците под командата на Трети украински фронт. Трябваше да бъде „освободена“ Македония (за да я предадат на титова Югославия) и да попълва с кръвта си армията на маршал Толбухин към Белград.
Докато на 17 септември в големия хол на Съдебната палата (единствената запазена от бомбардировките просторна зала) Кимон Георгиев четеше програмната декларация на отечественофронтовското правителство, обещавайки ред и законност, комунистите, които бяха заели Вътрешното министерство, осъществяваха вече дейност „на широк фронт“. Лидерите им от нелегалната дейност, имали „взимане-даване“ с полицията, претърсваха и ликвидираха всички компрометиращи ги документи, а останалите дейци — партизани, политзатворници, ятаци и помагачи, към които „услужливо“ и „предвидливо“ се бяха присъединили и пуснати от затвора криминални престъпници, с червени ленти на ръкавите — от заник слънце до ранни зори — вършеха най-големия геноцид на българската интелигенция (участвала или неучаствала в политическия живот). Не малко хора бяха избити дори само заради това, че бяха помагали на един или друг „борец“ от ОФ и знаеха компрометиращи факти за някои от тях.
В продължение на кървавите септември и октомври 1944 г., та дори и до края на годината, „изчезнаха“, или казано с разбираеми думи — бяха избити — над 26 000 души (само тези преброени по обявленията на наследниците им в „Държавен вестник“). Касае се само за хора, които са имали наследници и се е налагало обявление в „Държавен вестник“. В това число обаче не влизат още хиляди и хиляди, които не са имали наследници и не се е налагало обявление в „Държавен вестник“. Всеки, който желае да провери тези данни, може да стори това от течението на „Държавен вестник“ през годините непосредствено след „деветосептемврийската победа“.
Някои от избиваните без съд и присъда бяха по-късно включвани в списъците на получилите смъртна присъда от т.нар. „народен съд“ (всъщност „партийни трибунали“), които произнасяха присъдите си въз основа решения на партийните и ОФ комитети. Целта на това „включване“ на „мъртви души“ в съдебни процеси беше да се обсеби имота им.
Наредбата-закон за „народния съд“ бе издадена в края на септември 1944 г. далеч преди да бъде сключено примирие (на чиито клаузи се обосноваваха по-късно за създаването на такава институция), преди да приключи войната и съдебните дела започнаха да бъдат разглеждани (по бързата процедура) още от 1 януари 1945 г., за да се предотврати намесата на световната общественост, заета по това време с бурните събития от края на войната. Създадени бяха 68 състава на „народния съд“ — 4 върховни и 64 областни. Тези народни съдилища на малка и фактически невоювала България издадоха и изпълниха 2730 смъртни присъди само в някакви 2–3 месеца — преди приключване на войната. На смърт бяха осъдени и бяха разстреляни регентите, „дворцовите съветници“ (мнозинството от които обикновени чиновници в Двореца, изпълняващи канцеларска или протоколна дейност със заплата не по-висока от средната на банков чиновник), цели правителствени кабинети, 67 народни представители, 47 генерали и полковници, както и редица други по-дребни и от местна величина служебни лица (интелектуалци, търговци, учители, свещеници, дори обикновени занаятчии). Оправданието на инициаторите и изпълнителите на съдебната разправа под формата на „народен съд“ обикновено се позовава на обстоятелството, че е имало клауза в съглашението за примирие, подписано на 28 октомври 1944 г. в Москва (а Наредбата-закон за „народен съд“ е издадена преди това — в края на септември 1944 г.) за „задържане и съдене на лица, обвинени във военни престъпления“. Всъщност клаузата е: за „съдействие за задържане и съдене на лица, извършили военни престъпления“. „Военните престъпления“ са квалифицирани ясно и точно в международното право и съответните международни конвенции. В големия Нюрнбергски процес, проведен тъкмо въз основа на тази клауза и то както се изисква, след приключване на войната, беше поставена на подсъдимата скамейка цялата хитлеристка партийна и военна върхушка и бяха произнесени и изпълнени „всичко на всичко“ 12 смъртни присъди.
Така наречените „народни съдилища“ в България нямаха нищо общо с тази клауза, както искат да оправдаят гузната си съвест някои понастоящем. Те имаха за цел кървава разправа с инакомислещи интелектуалци, обезглавяване на българското общество. Другата основна цел беше страхът, който трябва да смрази всеки опит за свободно мислене и да превърне нацията и обществото в послушно и безропотно народонаселение. Страхът, започнал от есенните месеци на 1944 г. и продължил под една или друга форма през следващите години на тоталитаризъм, създаван с всички допустими и недопустими средства, беше и остана и до края най-мощното оръжие на диктатурата.