История на България с някои премълчавани досега исторически факти 681–2001
- Автор: Константинов Петр
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «История на България с някои премълчавани досега исторически факти 681–2001». Краткое содержание книги:
В 6 ч. и 25 мин. по радио София, станалият вече класически превратаджия на България Кимон Георгиев, определен за министър-председател, прочете обръщението на новото ОФ правителство. Една партия, превърнала се през последния четвърт век в „пета колона“ на чужда сила в страната ни, най-после се добра до креслата на властта. След години комунистите щяха да обявят това безславно „присвояване“ на властта най-напред като „въстание“, а след това и като „социалистическа революция“.
Слушах дрезгавия глас на Кимон Георгиев, четящ декларацията в изгрева на това необикновено слънчево утро на 1944 г. всред развалините на София, пред жалките обгорени останки на една вестникарска будка, където около десетина възрастни мъже чакаха да пристигнат „Зора“, „Заря“ или „Утро“. „И тези ще са от ден до пладне…“ — каза някак небрежно един от чакащите. Никой не отвърна нищо. Тогава между овъглените стени на будката провря брадясалата си глава притежателят й. Огледа се наоколо, сякаш чакаше някого, и с провлачения, размазан глас на паралитик произнесе три думи: „Бич Божий идва…“ На малкото площадче думите му отекнаха като прокоба от небето. В по-малко от пет минути, всички потънаха тихомълком из развалините на околните улици. Очите ми на шестнадесетгодишен хлапак за пръв път бяха доловили непознат дотогава смут по лицата на тези хора, прекарали войните и метежите в страната си. Знаеха кой окупира България, кой идва на власт, но предполагам, че не знаеха какво точно ще настъпи в следващите дни. Мислех си понякога, че никой от тях не е допущал, че това, което започваше в тази още безлюдна утрин, щеше да обрече живота на три човешки поколения.
Вестници така и не пристигнаха. Чак следобед тук-таме се появи на един-единствен лист вестникът на новата власт — „Отечествен фронт“.
Детството и юношеството си прекарах в работнически квартал. Семейството ми беше свързано с най-висшите кръгове на българската общественост. У нас се говореха два западни езика, затова нямах нужда от образование в „елитно“ езиково училище. Закон в нашия дом обаче беше да имам за приятели децата от квартала и да уважавам хората, които изкарваха прехраната си с тежък черен труд. Учих в порутеното квартално училище и почти 80% от съучениците ми бяха синове на черноработници. Бях свидетел как демагозите от партийните централи печелеха привърженици сред тези нравствено чисти и обрулени от живота пролетарии, обещавайки им „райските селения на комунизма“. Животът ми още отначало ме беше научил да знам „две и двеста“. Виждах фактите с очите си. Затова и по-късно трудно някой можеше да ме убеди в преимуществата, осигурявани от социалистическия строй тъкмо за работническата класа.
При този бегъл преглед на обстоятелствата довели до завземането на властта на 9. IX. 1944 става съвсем ясно, че комунистическата партия, дори и зад маската на Отечествения фронт (и включените в него прокомунистически сателити) никога не можеха да установят своя власт в България без присъствието на съветски войски в страната. Не напразно комунистическите идеолози и лидери, признавайки тази истина като благодарност към Москва, я потвърждаваха непрекъснато до последни дни на диктатурата си през 1989 г.
Правителството на Кимон Георгиев, съставено от представители на БРП (к), БЗНС „Пладне“, политическия кръг „Звено“, на левите социалдемократи и двама „независими“ (Петко Стоянов и Димо Казасов, който след всички възможни „метаморфози“ се бе превърнал най-после и в „независим“), обяви война на Германия (въпреки че такава беше вече обявена от правителството на Муравиев на 8 септември), пусна всички затворници (политически и криминални) и декларира, че идва на власт, за да възстанови конституционните права на българския народ осигурени от Търновската конституция.
Всъщност на самия 9. IX. 1944 г. то извърши последователно два абсолютно противоконституционни акта. След като принуди регентите Кирил княз Преславски и ген. Никола Михов (избрани поне от Обикновено народно събрание) да подпишат указа за назначаване на превратаджийс-кото правителство, същото това правителство, в същия ден, с едно най-обикновено министерско постановление уволни регентите Кирил княз Преславски и ген. Никола Михов (Богдан Филов бе подал оставка на 8 септември) и с второ, също така най-обикновено министерско постановление, назначи за регенти: проф. Венелин Ганев, Цвятко Бобошевски и комуниста Тодор Павлов. Оттук нататък всички последващи нормативни актове бяха подписвани от нелегитимно назначено върховно тяло.