Измяната

Кенеди почука на вратата и влезе. Президентът Хейс седеше на личната си маса. Беше с бяла риза и вратовръзка. Както винаги той беше взел четирите вестника: „Ню Йорк Таймс“, „Вашингтон Поуст“, „Вашингтон Таймс“ и „ЮЕе Ей Тудей“. Стюардът му, Карл, ги подготвяше всяка сутрин.

— Айрини — президентът се надигна бавно, — мисля си, че точно тази част от работата ще ми липсва най-много.

Тя дочу някакъв шум откъм кухнята.

— Имате предвид готвенето на Карл ли?

Президентът се засмя.

— Какво толкова необикновено има в купа с боровинки и половин грейпфрут?

Карл се показа иззад ъгъла с чиния в ръката и каза:

— Вината не е моя, че минахте на здравословна храна. — Той постави чинията между вестниците и се обърна към гостенката с много по-любезен тон: — Как сте тази сутрин, директор Кенеди?

— Благодаря, добре, Карл.

— Броите минутите до оттеглянето му от поста?

— Няма да е същото, нали?

— Да, колко тъжно. Спомням си как веднъж ми вадиха зъб. И тогава бях много разстроен.

Президентът се засмя на шегата. Обичаше закачките на стюарда с филипински произход.

— Какво искате за ядене? — обърна се Карл към Кенеди. — И моля, само не си поръчвайте другата половина от грейпфрута.

Тя възнамеряваше да си поиска точно това, но за да не разочарова Карл, отговори:

— Какво ще кажеш за един омлет?

— Ще имате най-вкусния.

Той отново се скри в кухнята. Кенеди се обърна към президента и му подаде ВДП.

Хейс го взе и го подържа замислено във въздуха.

— През живота си никога не съм съжалявал за нищо каза. — Особено след като се разболях от Паркинсон.

— И това е една от най-възхитителните ви черти, сър.

— Е, както Карл уместно подметна, минутите ми изтичат и днес сигурно ще ме подлудят. Затова още сега искам да ти кажа колко много значиш за мен.

— Благодаря ви, сър.

— Наистина е така, Айрини. Ти нито веднъж не ми даде неразумен или прибързан съвет. Ще ми липсват закуските с теб. — Той я прегърна силно. — Ще ми дойдеш на гости в Охайо. Сигурно ще взема при мен и Карл.

Двамата се засмяха и отново седнаха. Карл донесе на Кенеди чай и доля кафе в чашата на президента. Хейс прехвърли ВДП, но с неохота. До края на мандата му оставаше малко повече от ден и от него вече не зависеше почти нищо. Освен това в момента мислеше за нещо друго.

— Значи си сигурна, че Рос и Гарет са изфабрикували гнусната статия в „Таймс“?

— Да — отвърна тя с абсолютна увереност.

— Той ми се обади вчера.

— Кой? — попита тя, макар и да знаеше отговора.

— Рос. Каза, че иска да заровим томахавката на войната.

— И това добре ли е?

— Не му вярвам.

— Тогава се доверете на интуицията си.

Хейс погледна притеснено през прозореца.