Елантрис

— Милостиви Доми! — изкрещя Раоден и изрита одеялата.

Мареше и Сейолин, които спяха пред вратата му, нахлуха в стаята след миг. Галадон и Карата ги последваха.

Раоден беше замръзнал с изумен поглед.

— Суле? — повика го успокояващо Галадон.

Раоден стана и излезе от стаята. Смаяният му антураж го последва.

Принцът запали фенер почти без да спира и не обърна внимание на гадната миризма на маслото на Сарене. Закрачи в нощта право към залата на падналите.

Мъжът лежеше там и си мърмореше както правеха мнозина от хоедите. Беше дребен и набръчкан, а кожата му бе така нагъната, че изглеждаше на хиляда години. Гласът му шепнеше тихата мантра.

— Красиво. Преди беше толкова красиво…

Подсказката не беше от разговора с Галадон. Беше я засякъл, когато занесе храна на хоедите. Раоден бе чувал човека поне десетина пъти, но досега не бе обръщал внимание.

Той хвана мъжа за раменете.

— Какво е било красиво?

— Красиво… — измърмори мъжът.

— Старче — замоли го Раоден. — Ако в тялото ти е останало късче от душата или дори най-бледата мисъл, моля те, кажи ми. За какво говориш?

— Преди беше толкова красиво… — продължаваше мъжът и се взираше в нищото.

Раоден вдигна ръка и започна да рисува пред лицето му. Едва завърши аона Рао, когато мъжът посегна и докосна центъра на символа.

— Ние бяхме толкова красиви — прошепна човекът. — Косата ми блестеше, кожата сияеше. Пръстите ми рисуваха аони. Беше толкова красиво…

Зад Раоден се разнесоха изненадани възклицания.

— Тоест през цялото време… — промълви Карата и се приближи.

— Десет години — изтъкна Раоден, който продължаваше да поддържа крехкото тяло на стареца. — Този човек е бил елантрисец преди реод.

— Невъзможно — не повярва Мареше. — Това е твърде дълго.

— А къде другаде да отидат? — попита Раоден. — Знаем, че някои елантрисци са оцелели след падането на града. Били са заключени в Елантрис. Някои може да са загинали, други да са избягали, но повечето са още тук. Превърнали са се в хоеди, загубили разсъдък и сила след толкова години… лежат забравени по улиците.

— Десет години — прошепна Галадон. — Десет години в агония.

Раоден се взря в очите на стареца. Бяха заобиколени от бръчки и гледаха отнесено, сякаш бе замаян от удар по главата. Тайните на аондор бяха в разума на този човек.

Пръстите му стиснаха ръката на Раоден почти недоловимо, а цялото му тяло се изпъна от напрежението. Пълните му с мъка очи най-сетне се фокусираха и той просъска мъчително три думи.

— Заведи… ме… навън.

— Къде? — обърка се Раоден. — Извън града ли?

— Езерото.

— Не знам за какво говориш, старче — прошепна принцът.

Очите на мъжа се плъзнаха към вратата.

— Карата, вземи светлината — нареди Раоден и повдигна стареца. — Галадон, ела с нас. Сейолин, Мареше, останете тук. Не искам останалите да разбират, че излизаме.