Елантрис

— Няма да се учудя, ако другия път ни прати неошкурени, за да ни се забият трески в ръцете — промърмори Галадон и извади оплетеното въже, дивейки се къде му е краят. — Суле, ако съдбата ти е била да живееш с тази жена, тогава Доми ти е оказал милост, като те е пратил тук.

— Не е толкова лоша — защити я Раоден и застана до Мареше, който започна да записва инвентара.

— Според мен е странно, милорд — каза занаятчията. — Защо си дава толкова труд само да ни ядосва? Не се ли бои, че ще развалим сделката?

— Навярно подозира с колко малко власт разполагаме в действителност. — Раоден поклати глава. — Изпълнява исканията ни, за да не наруши обещанието си, но не изпитва желание да ни помогне. Знае, че не можем да спрем хората да приемат храната й.

Мареше кимна и се върна към списъка.

— Хайде, Галадон — подвикна принцът и взе храната за хоедите. — Да намерим Карата.

Нови Елантрис изглеждаше пуст. Преди пристигането на Сарене тук се бяха събрали към сто души. Сега бяха около двайсет, без да се броят децата и хоедите. Повечето от останалите бяха „спасените“ от Раоден, като Мареше и Сейолин. Те не познаваха друг живот, освен в Нови Елантрис, и не искаха да го зарежат. Другите, които се бяха присламчили по-късно, не се чувстваха свързани с каузата на Раоден. Те напуснаха веднага щом Сарене им предложи по-лесен живот. Повечето се мотаеха из улиците около площада и чакаха следващата доставка.

— Тъжно. Коло? — подхвърли Галадон, взрян в чистите, но празни къщи.

— Да — кимна Раоден. — Получи се, макар и само за седмица.

— Пак ще се получи, суле — успокои го Галадон.

— Толкова се мъчихме да им помогнем да станат отново хора, а те зарязаха всичко. И сега само чакат с отворена уста. Чудя се дали Сарене ще осъзнае, че трите й яденета свършват за няколко минути. Принцесата се мъчи да победи глада, но хората изяждат храната толкова бързо, че после им е лошо за няколко часа, а след това гладуват цял ден. Елантриското тяло не работи като нормалното.

— Сам го каза, суле — посочи Галадон. — Гладът е психологически. Телата ни не се нуждаят от храна, дор ни поддържа.

Раоден кимна.

— Е, поне не се пръскат от преяждане. — В началото се боеше, че може и това да се случи.

За щастие щом стомахът се напълнеше, храносмилателната система заработваше отново. Подобно на мускулите, тя все още реагираше на стимули.

Продължиха да вървят и видяха Кахар да търка една стена с четка, която му бяха осигурили при последната доставка. Лицето му беше спокойно и безгрижно. Сякаш не забелязваше, че помощниците му са изчезнали. Той вдигна поглед и огледа Раоден и Галадон критично.

— Милорд, защо не сте се преоблекли? — попита укорно.

Раоден погледна елантриските си парцали.

— Нямах време, Кахар.

— След целия труд на господарката Мааре да ви ушие подходящ костюм, милорд?

— Добре, де — усмихна се виновно Раоден. — Виждал ли си Карата?

— Тя е в залата на падналите, милорд, при хоедите.

Раоден и Галадон послушаха съвета на стария чистач и се преоблякоха, преди да отидат при Карата. Принцът мигновено се почувства по-добре.