Отмъщение от отвъдното

В петък вечерта отидох в „Мечката“. Дейв Еванс работеше на бара. По телефона вече му бях съобщил, че няма да работя повече в заведението, и той го прие. Сигурно си е знаел, че просто е въпрос на време. Вече бях получил неофициално потвърждение, че след броени дни ще ми върнат разрешителното за частен детектив, както ми беше обещал Ъпстийн, а всички възражения срещу това да нося оръжие бяха оттеглени.

Само че тази вечер Дейв беше затънал до гуша в работа. Около бара беше претъпкано, така че имаше място само за правостоящи. Дръпнах се, за да може Сара да мине с купчина поръчки за бира в едната ръка и за храна в другата. Изглеждаше изтощена, което бе необичайно, но после забелязах, че същото важи за всички останали, които работеха.

— Гари Мейсър ми даде двайсет и четири часа предизвестие и после напусна — каза Дейв, докато смесваше един коктейл и едновременно държеше под око три халби, които се пълнеха с бира. — Жалко. Харесваше ми. Реших, че ще се позадържи. Имаш ли представа какво се е случило с него?

— Никаква.

— Е, ти го нае.

— Сгрешил съм.

— Какво пък толкова! Не е фатално. — Посочи превръзката на шията ми. — Макар че това явно като нищо е можело да бъде. Май не бива да питам.

— Можеш да попиташ, обаче ще те излъжа.

Един от чучурите започна да пръска пяна.

— Мамка му! — изруга Дейв и ме погледна. — Ще направиш ли услуга на стар приятел?

— Веднага — отговорих.

Отидох отзад и смених кега. Докато бях там, още два свършиха, така че смених и тях. Когато се върнах, Дейв се оправяше с поръчките за ресторанта, поне десет човека чакаха за питиета, а барманът беше само един.

И така за една вечер поех предишната си роля. Нямах нищо против. Знаех, че отново ще се заема с онова, в което бях най-добър, затова с удоволствие поработих за последен път за Дейв. Бързо влязох във форма. Идваха клиенти и аз си ги спомнях по поръчките, макар да не помнех имената им — мъжът с „Танкъри“, момичето с маргаритите, петимата трийсетинагодишни мъже, които идваха в петък и винаги си поръчваха една и съща бира, никога не експериментираха с по-екзотичните марки, така че наричахме пристигането им „атаката на отряд светло пиво «Курс»“. Цъфнаха братята Фулки, следвани от Джаки Гарнър, и Дейв се престори, че се радва да ги види. Беше им длъжник, задето не бяха допускали репортерите в бара след смъртта на Мики Уолас, макар да подозираше, че присъствието им е подплашило и част от редовните му клиенти. И сега седяха в ъгъла, ядяха бургери и обръщаха чашите с уиски жадно като хора, които на следващия ден трябва да се върнат зад решетките — познато място за братята Фулки.