Отмъщение от отвъдното
- Автор: Конъли Джон
- Серия: Чарли Паркър #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надежда Розова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Отмъщение от отвъдното». Краткое содержание книги:
— Хайде, гледайте се — подкани ги Ъпстийн. — За последен път се виждате.
Семиаза се досети какво ще се случи и започна да крещи „Не! Не! Не!“, докато Ъпстийн не й запуши устата и не я положиха вързана върху носилката. Завиха я с одеяло и я изнесоха към чакаща отпред линейка, която отпраши без светлини и сирени. Погледнах към Мейсър и прочетох безутешност в погледа му. Устните му мърдаха, чувах го как непрекъснато шепне нещо. Не можех да чуя точно какво, но бях сигурен, че са същите думи като онези, които беше изрекла любимата му.
Dominus meus bonus et benignitas est.
След това се появи един от хората на Ъпстийн, постави инжекция във врата на Мейсър и след секунди брадичката му увисна на гърдите и очите му се затвориха.
— Край — каза Ъпстийн.
— Край — повторих аз и най-сетне позволих да ме сложат да легна и пред очите ми се спусна мрак.
Три дни по-късно отново се срещнах с Ъпстийн в малкото ресторантче. Глухонямата жена ни поднесе същата гозба, после изчезна в задната част на заведението и ни остави сами. Едва сега имахме възможност да поговорим сериозно. Обсъдихме събитията от онази нощ и всичко случило се през предишните дни, включително разговора ми с Еди Грейс.
— Нищо не можем да направим по отношение на него каза Ъпстийн. — Дори да можеше да се докаже, че е замесен, той ще умре още преди да го изнесем от онази къща.
Бяха съчинили версия за случилото се на „Хобарт Стрийт“. Хансън беше герой. Докато ме следил в хода на някакво разследване, той се натъкнал на въоръжен мъж, който го нападнал с мачете. Макар да беше сериозно ранен, Хансън успял на свой ред да рани смъртоносно неидентифицирания си нападател и той починал в болницата. Мачетето се оказало същото, с което са били убити Мики Уолас и Джими Галахър. Имало следи от тяхната кръв по дръжката. Във вестниците бе публикувана снимка на въпросния мъж като част от полицейското разследване. Изобщо не приличаше на Гари Мейсър. Не приличаше на никой човек — жив или мъртъв.
Изобщо не се споменаваше за жената. Не попитах какво е станало с нея или с любовника й. Не исках да знам, но можех да се досетя. Скрили ги бяха някъде на тъмно и дълбоко, далеч един от друг, където щяха да изгният.
— Хансън беше един от нас — каза Ъпстийн. — Държи те под око още откакто напусна Мейн. Не биваше да влиза в къщата. Не знам защо го е направил. Може би е видял Мейсър и е решил да го спре, преди да се добере до теб. Засега го държат в изкуствена кома. Малко вероятно е да може някога да се върне към задълженията си.
— Тайните ми приятели — казах, припомняйки си думите на Колекционера. — Никога не съм допускал, че Хансън е един от тях. Явно съм по-самотен, отколкото си мислех.
Ъпстийн отпи от водата си.
— Престарал се е, опитвайки се да ограничи действията ти. Решението да ти отнеме разрешителното не беше негово, но той искаше да приложи взетото решение. Преценихме, че привличаш твърде много внимание и че се нуждаеш някой да те закриля от самия теб.
— Е, фактът, че той и бездруго не ме харесваше, е бил от помощ.
Ъпстийн сви рамене.
— Той вярваше в закона. Затова избрахме него.
— Има ли и други?
— Да.
— Колко?
— Недостатъчно.
— А сега?
— Чакаме. Ще ти върнат разрешителното като частен детектив и разрешителното да носиш оръжие. След като не можем да те предпазим от самия теб, може би трябва да ти дадем възможност сам да се пазиш. Само че на определена цена.
— Винаги е така.
— По някоя услуга от време на време, нищо повече. Ти си добър в работата си. Ще улесним отношенията ти с щатската полиция и с местната полиция, защото намесата ти може да се окаже полезна. Смятай се за съветник, за консултант по някои въпроси.
— И кой ще го направи? Ти или някой друг от моите така наречени приятели?
Чух зад гърба ми да се отваря врата. Обърнах се. Влезе комисар Рос, но не свали палтото си и не седна при нас на масата. Просто се облегна на плота на ресторантчето, сплел пръсти пред себе си, и ме погледна като социален работник, изправен пред отчайващо непоправим малолетен престъпник.
— Шегуваш се! — възкликнах. — Той ли?
— Той — отговори Ъпстийн.