Отмъщение от отвъдното
- Автор: Конъли Джон
- Серия: Чарли Паркър #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надежда Розова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Отмъщение от отвъдното». Краткое содержание книги:
А през цялото това време той е криел истинската си природа.
— Здравей, Гари — казах. — Или предпочиташ другото си име?
Гари Мейсър държеше остро мачете в едната си ръка. В другата имаше пистолет.
— Няма значение — отговори той, — това са само имена. Имам повече имена, отколкото можеш да си представиш.
— Не си на себе си — казах му, — някой ти говори лъжи. Ти си никой. Ти си накълцал Джими, ти си убил Мики Уолас отзад в кухнята, но това не те прави специален. Не си човек, което не означава, че си ангел.
— Мисли каквото си искаш, няма значение.
Обаче думите му прозвучаха кухо. Бях избрал да се срещна с преследвачите си на това място и мислено го бях направил каквото беше преди, но нещо в Гари Мейсър явно го усещаше и откликваше. За миг зърнах онова, което е видял и баща ми, преди да дръпне спусъка в Пърл Ривър. Видях какво се крие в Мейсър и го разяжда отвътре, докато накрая от него не остава нищо, само празна черупка. Лицето му се превърна в маска, прозрачна и преходна, а зад маската се движеше тъмна маса, древна, повяхнала и кипяща от гняв. Край нея се виеха сенки като черен дим, замърсяваха стаята, помътняваха лунната светлина и аз усетих със сърцето си, че на риск е изложен не само собственият ми живот. На каквито и мъчения да ме подложеше Мейсър в тази къща, щяха да са нищо в сравнение с онова, което предстои, когато сложи край на живота ми.
Приближи се с още една крачка. Дори на лунната светлина виждах, че очите му са по-черни, отколкото ги помня, зениците и ирисите сякаш се сливаха в обща тъмна маса.
— Защо аз? — попитах. — Какво съм направил?
— Не е важно какво си направил, а какво би могъл да направиш.
— И какво е то? Откъде знаеш какво ще последва?
— Усетихме го. Той го усети.
— Кой? Кой те изпраща?
Мейсър поклати глава.
— Край вече — каза той и после добави едва ли не нежно: Време е да спреш да бягаш. Затвори очи и аз ще сложа край на мъката ти.
Помъчих се да се изсмея.
— Трогнат съм от загрижеността ти. — Трябваше да спечеля време. Всички се нуждаехме от време. — Проявил си голямо търпение. От колко време работиш с мен? От пет месеца?
— Чаках — отговори.
— Какво?
Той се усмихна и лицето му се промени. Доби някакво сияние, което отсъстваше до този момент.
— Нея — отговори.
Бавно се завъртях, усетих течение зад гърба си. В рамката на широко отворената врата стоеше тъмнокосата жена от бара. И нейните очи като тези на Гари изглеждаха съвсем черни. И тя държеше в ръка пистолет, двайсет и втори калибър. Сенките край нея приличаха на тъмни криле в нощта.
— Толкова дълго… — прошепна тя, но очите й бяха приковани върху мъжа отсреща, не върху мен. — Толкова дълго…
Разбрах, че двамата са дошли на това място поотделно, привлечени от мен и от обещанието отново да се срещнат, но сега се виждаха за пръв път, ако можех да имам вяра на Ъпстийн, след като баща ми ги беше застрелял в онази пустош в Пърл Ривър.
Изведнъж жената излезе от унеса си и рязко се завъртя. Пистолетът тихо излая два пъти в мрака, когато тя стреля. Мейсър се сепна и като че ли не знаеше какво да прави. Знаех, че иска да умра бавно. Искаше да използва ножа си върху мен. Но щом помръднах, той стреля и аз усетих мощния сблъсък на куршума с гърдите ми. Политнах назад, ударих се във вратата и тя се блъсна в гърба на жената, но не се затвори. Улучи ме втори куршум и този път усетих пронизваща болка във врата си. Вдигнах лявата си ръка към раната и между пръстите ми бликна кръв.
Заклатушках се към стълбите, но вниманието на Мейсър вече не беше насочено към мен. Откъм задната част на къщата се разнесоха гласове и той завъртя лице към заплахата. Чух предната врата да се затръшва, жената изкрещя нещо, когато стигнах горната площадка, и се разнесоха още изстрели, които прорязаха следа в прашния въздух над главата ми. Погледът ми се замъгли и както лежах на пода, установих, че не мога да се изправя. Запълзях, дращейки с дясната си ръка, опитах да се изправя на крака, все още притискайки шията си с лявата си ръка, за да спирам кръвта. Блуждаех от миналото към настоящето и ту стъпвах по килима в коридора и минавах през чисти и ярко осветени стаи, ту ходех по голи дъски сред прахоляк и разруха.
По стълбите нагоре се разнесоха стъпки. Чух изстрели от кухнята долу, но в отговор не последва стрелба. Сякаш Мейсър стреляше по призраци.