Гангстерски рап
- Автор: Кларксон Джон
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Гангстерски рап». Краткое содержание книги:
Кварталът се е превърнал и в последната спирка в живота на мнозина. Този зловещ кипящ казан сред ада на Бруклин е денонощен пазар на дрога — ужасяващ лабиринт, населен с човешка утайка.
Действието се развива бързо, понася се по опустошените улици, завлича наркомани, убийци, преследващи новата си жертва.
Джон Кларксън изписва с безмилостен усет за реалността страници, запълнени с герои от пресните таблоиди, уличен жаргон вибриращ от страха, изпълнил мрачната зона на големия град.
— Има ли още някой от твоите хора тук?
— Ти си от моите хора, Белилка. Още си там, нали?
— Да, Арчи, още съм тук.
— Сбогом, старче.
Арчи затвори.
Белилката бавно остави слушалката на вилката. Знаеше, че няма да види повече Арчи Рейнолдс. Вероятно нямаше повече да види когото и да било от бандата на Сините тапи. До ушите му беше стигнала приказката за Уоткинс Гирата, за Реджи Шантавия и за Мелвин Браун. Останалата част от бандата се спасяваше кой както свари.
Хлапетата из целия комплекс врещяха: „Пет на нула, пет на нула“. Заклещени между ченгетата и мюсюлманите, със Сините тапи в „Ню Лотс“ беше свършено. И Арчи беше приключил с Белилката.
Старецът въздъхна, изтри с ръка умореното си лице и продължи да прави това, което беше правил винаги. Да седи вътре и да наблюдава света отвън. Как щеше да се оправя сега без парите на Арчи?
Май всичко всъщност се свеждаше до парите. Пари за дрога или пари за ядене, или пари за наем. Кой щеше да плаща сега на Белилката, за да наблюдава? Кой щеше да го подпомогне да се храни по три пъти дневно, вместо по един? Или да си плати телефона следващия месец? Или да му даде пари за прилични обувки, когато дойде следващата зима? Ами ако вдигнат наема, след като оправят това място? Тогава колко? Кога? Кой?
Промяна. Белилката знаеше, че една промяна нямаше да донесе нищо добро в „Ню Лотс“. Ни най-малко.
След краткия разговор със стареца Арчи напусна хотел „Виста“ в Долен Манхатън и прекоси магистрала Уест Сайд, като продължи пеша няколко карета нагоре покрай реката, докато не стигна до един открит паркинг. Там си плати таксата за паркиране и се качи на черния сааб.
Допускаше, че описанието на сааба ще бъде разпратено из повечето участъци в града, но разчиташе, че ченгетата в Манхатън ще бъдат по-малко склонни да го търсят, отколкото бруклинските ченгета. Освен това знаеше, че му се налага да го кара само малко нагоре по магистрала Уест Сайд, до Хенри Хъдсън и един магазин за крадени коли в Уошингтън Хайтс. Почти права отсечка. Рискът си струваше. Време беше да си осребри чиповете, да извърши някои последни приготовления и да продаде сааба.
Шоу се запъти към Централата на Голд Стрийт в Долен Бруклин, последната спирка в арестантската процедура и последния шанс за Шоу да напипа някаква нишка, която да го отведе при Арчи Рейнолдс.
Ако имаше възможност да избира арена за играта си, Шоу щеше да избере тъкмо Централата, защото мястото беше достатъчно мрачно и потискащо.
Повечето ченгета смятаха, че престъпниците, които веднъж вече са минали през системата, не се влияят от процеса на регистриране. Шоу не бе съгласен. Беше убеден, че дори закоравелите престъпници, минаващи през Централата, изпитват истински ужас.
А го изпитваха, защото знаеха, че пристигнат ли веднъж в Централата, непременно ги очаква затвор. Средният, порядъчен гражданин, който никога не е влизал в затвора, не може да си го представи. Но един престъпник, който знае, че отново ще се върне в системата, знае какво означава затвор. Това означава седмици, месеци или години да бъдеш заобиколен от опасни, жестоки престъпници, при строг режим и принизяваща духа деградация.
Шоу зави с колата си в тясната уличка, отвеждаща към входа на Централата. Остана за миг в колата, взирайки се в мрачния, страховит вход — не портал, не врата, отвеждаща към фоайе на някакво служебно ведомство, а просто един тъмен, затворнически вход в дъното на тесен, покрит с асфалт паркинг.
Там в дъното, сякаш беше твърде срамно входът да бъде откъм лицевата фасада на зданието, се виждаше една единична врата, монтирана в тухлената стена. Вратата беше желязна, винаги отворена, но зад нея се виждаше друга врата, направена от метал и армирано стъкло. Една-единствена лампа светеше над входа, ден и нощ, напомняйки на всеки, че вътре съществува свят, в който денят и нощта бяха напълно взаимозаменяеми.
Този вход в дъното на мръсния тесен паркинг на глухата улица казваше всичко. Влезеш ли през него в белезници, животът ти се променя окончателно.
Шоу слезе от колата и се запъти натам. Знаеше, че при него нещата стоят различно, но въпреки това неволно потръпна. Някои хора минаваха през този праг, оттам попадаха в килията за следствени, после се озоваваха в „Райкърс“ или в някой затвор в северната част на щата и никога, ама никога повече кракът им не стъпваше на улицата.
Искаше тези три лоши момчета от Сините тапи да минат през тази врата и да се замислят за това. Беше виждал не един закоравял престъпник да се разколебава именно пред този праг. Беше виждал не един да се прекършва точно тук.