Последно разсъмване

— И реши да вземе украшение под наем — монотонно разказваше Нитецкая и от време на време отхапваше с красивите си зъби мънички късчета кашкавал. — Можете ли да си представите това? Тя нямаше никакви свестни накити, само венчална халка отпреди трийсет и пет години и малки обички още от съветско време, златни, с миниатюрни рубинчета. Диващина, разбира се, но Евгения сама си беше избрала такъв живот, добре знаеше цената на всичко в живота.

— Не ви разбрах — спря я Антон. — Какво имате предвид, Вероника Валериевна?

— Как какво? Евгения сама си беше решила, че човешката топлина и приятелските контакти струват повече от красивите дрехи и накити, които тя спокойно можеше да си позволи. Даваше си сметка, че трябва да избира: или да запази приятелките си, стари, любими, близки, или да носи това, което й позволяват парите, и да изглежда съответно. Беше достатъчно мъдра, за да разбира, че тези две неща не могат да вървят заедно и ще трябва да избира. И тя направи своя избор.

— Гледай ти — озадачено проговори Антон, — аз пък бях сигурен, че тя наистина не е имала желание нито да се облича красиво, нито да носи накити, във всеки случай и съпругът й, и приятелките й ми говореха именно това.

— Ама моля ви се! Къде сте виждали жена, която да не иска да се облича красиво и да се кичи с украшения, ако има възможности и пари? Не се е родила още такава, уверявам ви. И Евгения имаше желание за всичко това. Но повече искаше да запази своя приятелски кръг. Това е то.

— Но защо тогава съпругът й…

— Господи, защото той нямаше да я разбере! Евгения е виждала с каква лекота той изгубил всичките си приятелски връзки, останали му от времената, когато бил обикновен съветски служещ, и се сдобил с нови, и е разбрала, че той няма да разбере нейните съображения и няма да ги одобри. Много по-лесно й е било да каже: „не искам, не ми е нужно“ — и толкоз, никакви излишни въпроси.

— Но нали мъжът й е разбирал, че Евгения Василиевна не просто „не иска“, а умишлено се старае да не буди завист у приятелките си. Самият той ми го каза — възрази Антон.

— Естествено, разбирал го е — кимна Нитецкая. — Да не е идиот случайно. Но той е бил уверен, че на Евгения й е толкова лесно да не буди завист у приятелките си именно защото наистина нищо не й е нужно. С една дума, мислел е така, както му е било удобно. Впрочем както и всички ние. С мен Евгения можеше да си позволи да бъде съвършено откровена, моето приятелство не беше жизненоважно за нея, тя беше нужна на мен, а не аз на нея. И между другото, тя беше единствената, която знаеше за отношенията ми с Леонид. Естествено, не всичко и не с подробности, дори името му не бях споменала, но й бях казала, че моят любим е бижутер.

Така, значи… Не му стигаше трети Курмишов, ами сега и втора Панкрашина. Нима хората до такава степен не се виждат и не се разбират помежду си?

Евгения Панкрашина попитала Нитецкая дали може да й препоръча някой конкретен бутик, откъдето може да вземе украшение под наем. Казала: „Поговори с твоя приятел, бижутера, той сигурно знае, един дол дренки са“. Казала й, че приемът ще бъде на най-високо ниво и ще пее самият Волко, във всеки случай мъжът й казал, че бил сключен договор именно с него. И тогава Нитецкая, щом чула името на певеца, предложила: