Градска тарифа

Соня с нетърпение чакаше баща й да се прибере от работа, искаше й се колкото може по-бързо да започне да реализира плана си. Ала тъй като нямаше достатъчно опит, не можа веднага да схване, че баща й е доста пийнал.

— Здрасти, тате.

Както обикновено, подложи бузата си за целувка, но навреме се поправи и побърза тя да го целуне.

— Ще вечеряш ли?

— Не.

Той мълчаливо се съблече, отиде в кухнята, извади от шкафа водна чаша от дебело стъкло и бутилка джин и седна на масата.

— Тате, кога тръгваме утре? — попита Соня и седна срещу него.

— Закъде?

— За погребението.

— Ти няма да ходиш никъде — отсече Павел. — Нямаш работа там. Ще останеш вкъщи.

— Ама как така, тате — взе да протестира момичето. — Как ще отидеш без мен? Та аз съм най-близкият ти човек.

Павел мълчаливо наля в чашата три пръста джин и го изпи на един дъх.

— Не може да излизаш от къщи. Ако те следят, ще те видят на погребението и ще научат сетне къде се прибираш. Нима не разбираш такива прости неща?

В гласа му звучеше нескрит яд и раздразнение и Соня се уплаши, че нещо е сбъркала. Нещо не е преценила добре.

— Извинявай, тате, не се сетих. Прав си, разбира се. Но и така не бива.

— Как? — вдигна глава той и впери мътен поглед в дъщеря си.

И чак сега Соня започна да подозира, че баща й е пиян. А може и така да е по-добре, мярна се в главата й — по-лесно е да изтръгнеш обещания от пиян човек, а после може само да го притискаш, че ти е дал дума…

— Ето, ще седя тук — предпазливо, сякаш опипвайки почвата в тресавище, подзе тя, — ще седя ден, два, три… Но не мога вечно да стоя заключена, нали? Въпросът обаче не е в мен, аз ще си поседя вкъщи, ще почета книжки, ще погледам телевизия, но нали ти всеки ден ще излизаш за работа и ще мислиш как ли съм аз тук, дали не са ме намерили, дали не са дошли… Ами че ти ще се побъркаш от тревоги. А за какво са ти излишни дертове? И без това си в траур, загуби Мила, и без моите проблеми ти е тежко.

— Това са преди всичко мои проблеми — прекъсна я Седов. — Аз съм ти баща и съм длъжен да се грижа за твоята безопасност.

— Ами нали и аз това казвам — продължи Соня. — И бездруго си имаш грижи. Знаеш ли какво си помислих? Защо не взема да замина някъде?

— Къде?

— Ами не знам. Някъде по-далеч от Москва, където няма да ме търсят. Как мислиш?

— На село ли? — кисело се позасмя Павел. — На някое затънтено място? Наистина ли ще отидеш?

Да бе, как пък не, ще хукне тя за село.

— Защо непременно на затънтено място? — помръдна раменца тя. — Нали може да замина за чужбина. За някоя страна, където по-лесно дават визи. Бих могла да поживея там, докато нещата се изяснят, а щом ти ми се обадиш, че мога да се връщам, веднага ще долетя. А, тате?