Портрет в сепия [bg]

Благодарение на чичо Лъки, който ми дъхнал за късмет, щом съм се родила, и на щедрата закрила на баба ми и баща ми, мога да кажа, че си живея добре. Разполагам със средства и свободата да правя каквото пожелая, мога, неспирана от нищо, да обикалям стръмната география на Чили с фотоапарат на врата, както и правя през последните осем-девет години. Хората шушукат зад гърба ми, не мога да го избегна; мнозина от роднините и познатите са ме зачеркнали и срещнат ли ме на улицата, се правят, че не ме познават — под достойнството им е да общуват с жена, напуснала мъжа си. Тяхното презрение ни най-малко не смущава съня ми, не е нужно да се харесвам на всички, а само на тези, на които истински държа, а те не са много. Злополучният край на връзката ми с Диего Домингес би трябвало завинаги да посее страх у мен от нова прибързана и пламенна любов, но не стана така. Вярно е, че няколко месеца се влачих ранена в крилото, с усещането ден след ден, че напълно съм се провалила, че съм проиграла единствената си карта и всичко съм загубила. Вярно е също, че съм обречена завинаги да си остана една омъжена жена без мъж и да не мога да започна живота си отначало, както казват лелите ми, ала това особено положение ми дава голяма свобода. Една година след раздялата с Диего аз отново се влюбих, значи съм дебелокожа и раните ми лесно зарастват. Втората ми любов не бе нежно приятелство, прераснало с времето в доказана свързаност, а един обикновен порив на страстта, който хвана неподготвени и двама ни и по една чиста случайност се оказа сполучлив… е, поне засега, кой знае как ще е в бъдеще. Беше един зимен ден, от онези, дето изглеждат като зеленясали от непрестанен дъжд и в които светкавиците се сипят от небесата, а душата страда угнетена. Синовете на Паулина дел Валие и техните адвокатчета отново бяха дошли да досаждат с техните безконечни документи в по три екземпляра и с осем печата, които подписвах, без да чета. Фредерик Уилямс и аз се бяхме изнесли от къщата на улицата на Армията Освободителка и живеехме още на хотел, защото не бе свършил ремонтът в селската къща, която обитаваме сега. Чичо Фредерик бе срещнал случайно на улицата доктор Иван Радович, когото не бяхме виждали доста отдавна, и се бяха разбрали да отидем тримата на една испанска сарсуела18, представена от гостуваща в Южна Америка трупа, но в уречения ден чичо Фредерик легна болен с настинка и аз слязох сама във фоайето на хотела и зачаках с премръзнали ръце и наболели стъпала, защото ботите ми ме стягаха. Зад стъклата на прозорците сякаш се лееше водопад, а вятърът огъваше като перца дърветата на улицата. Вечерта не беше от най-подходящите за излизане и за миг дори завидях на чичо Фредерик заради простудата, която му даваше извинение да си остане в леглото с хубава книга и чаша горещ шоколад. Влизането на Иван Радович обаче ме накара да забравя бурята. Докторът пристигна с подгизнало палто и когато ми се усмихна, осъзнах, че е много по-красив, отколкото си го спомнях. Погледнахме се в очите и ми се струва, че тогава се видяхме за пръв път, поне аз се вгледах сериозно в него и това, което видях, ми хареса. Възцари се дълго мълчание, пауза, която при други обстоятелства би могла да бъде тягостна, но тогава представляваше своеобразна форма на диалог. Той ми помогна да си сложа наметалото и бавно се запътихме към вратата, залитайки, неоткъсващи очи един от друг. Никой от нас нямаше желание да мери сили със стихията, която раздираше небето, но не искахме и да се разделяме. Приближи портиер с голям чадър и си предложи услугите да ни придружи до колата, чакаща отпред; излязохме, без да отроним дума, изпълнени със съмнения. Не изпитах никакво припламване на сантиментално ясновидство, никакво особено предчувствие, че сме създадени един за друг, не ми се яви началото на романтична любов, нищо такова, просто отбелязах, че сърцето ми бие лудо, че ми липсва въздух, че ми е горещо и че кожата ми настръхва, че изпитвам непреодолимо желание да докосна този мъж. Опасявам се, че от моя страна липсваше всякаква духовност в тази среща, имаше единствено сладострастие, при все че тогава бях прекалено неопитна и че лексическите ми познания бяха крайно ограничени, за да мога да назова това вълнение с най-точния термин. Названието няма никакво значение, важното е, че сполетялото чувство ме преобръщаше изотвътре, че то надделя над моята стеснителност и със съучастничеството на колата, откъдето трудно би могъл човек да избяга, взех главата му в ръцете си и без да помисля, го целунах по устата така, както много години преди това бях видяла да се целуват Нивеа и Северо дел Валие — решително и ненаситно. Бе едно съвсем простичко действие, от което нямаше връщане назад. Няма да влизам в подробности за случилото се след това, защото то не е трудно да се отгатне и защото, ако Иван прочете тези страници, ще се вдигне голяма патърдия. Трябва да кажа, че разправиите ни са толкова паметни, колкото страстни са нашите помирявания. Любовта ни не е кротка и захаросана, но затова пък е доказала, че е издръжлива — препятствията сякаш не я плашат, а укрепват. Бракът е въпрос на здрав разум, какъвто липсва и на двама ни. Това че не сме женени, улеснява любовта ни — всеки се отдава на заниманията си, има собствено пространство, а когато разривът започне да изглежда неизбежен, винаги има спасение — да се разделим за няколко дни и отново да се съберем, когато носталгията по целувките ни накара да се предадем. С Иван Радович се научих да си показвам гласа и ноктите. Ако се случи да го хвана в изневяра като Диего Домингес — да пази господ, — няма да се удавя в плач както тогава, а ще го убия, без да ми мигне окото.