Галерия на мъртвите [bg]

В същия момент в заграждението влезе агент Фишър през вратата срещу онази, до която стоеше Хънтър.

— Не — извика тя с треперещ глас. Очите й бяха зачервени от плач.

— Какво се случи? — попита Хънтър и коленичи до Карлос.

— Не знам — отговори Фишър. — Проверявах коридора, както се уговорихме. И после чух изстрели и се втурнах в първото заграждение.

— Той има пулс — каза Хънтър, след като допря два пръста до каротидната артерия на Гарсия. Гласът му беше изпълнен със страх и в същото време с надежда. — Има пулс. Къде е линейката, по дяволите?

Навън, близо до заграждението, в което бяха, се чу силен трясък на две врати.

В очите на Хънтър блесна огън.

— Остани при Карлос — заповяда той на агент Фишър, скочи на крака и приготви оръжието си. — Притискай раната и веднага повикай линейка. Аз отивам да търся кучия син.

— Идвам с теб — отговори тя.

— Не. Ще стоиш тук при Карлос. Накарай го да говори. Не му позволявай да заспи. И се обади за проклетата линейка.

Хънтър изскочи от заграждението. Решителността и гневът го караха да действа на автопилот.

Той излезе в коридора и се огледа наляво и надясно, но покривът течеше почти отвсякъде.

„Накъде, Робърт — запита се наум той. — Наляво или надясно, накъде? Избирай… сега.“

Хънтър избра дясно, далеч от предната врата, през която се бяха проврели, и към заграждението, което все още светеше. Вървеше бавно и на всеки две крачки се обръщаше на триста и шейсет градуса — наляво, надясно, зад него, пак напред. На седмата крачка той чу странен шум в слушалката в ухото си, който продължи само една секунда. Робърт спря и се огледа в двете посоки. Нищо. Той отстъпи крачка назад.

Отново чу бръмчене. Звучеше като атмосферни смущения.

— Какво става, по дяволите? — Хънтър разтърси глава напред и назад няколко пъти.

Пращенето продължи.

Той присви очи и пак се озърна надясно и наляво. Не видя нищо. Не можеше да губи повече време да размишлява върху звука. Трябваше да продължи по-нататък, но когато пристъпи напред, чу, че агент Фишър го вика.

— Робърт.

Хънтър погледна в посоката, от която се разнесе гласът й.

Тя стоеше на вратата на четвъртото заграждение вдясно, онова, покрай което току-що беше минал. Оръжието й беше насочено право към него.

— Моля те, хвърли пистолета, Робърт — каза Ерика с треперещ глас.

— Какво? — Той примига учудено.

— Пистолетът, Робърт. Хвърли го.

Мозъкът на Хънтър се смрази. В абсолютно нищо нямаше логика.

— Какво? — повтори.

— Веднага, Робърт.

Хънтър вдигна лявата си ръка, за да й даде знак, че ще направи каквото му е казала, и бавно сложи пистолета си на земята.

— Ритни го — заповяда тя.

Той ритна пистолета към нея.

— Ти ги застреля, нали?

— Не знаех, че ще се наложи да ги застрелям — отговори агент Фишър и очите й отново се насълзиха.