Да си намериш майстора
- Автор: Паркс Адель
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Еленкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Да си намериш майстора». Краткое содержание книги:
Героинята на скандализиращия й роман „Да си намериш майстора“ Кас Пери е амбициозна, красива, преуспяла тв продуцентка. Държи на три неща: дрехите да са маркови, рейтингът да е висок и гаджетата да са… за еднократна употреба!
Позакъсалият канал TV6 стартира създаденото от Кас предаване за двойки, които планират в най-скоро време да застанат пред олтара.
Целта е предбрачно да се провери дали единият от двамата няма склонност да кръшка. Ако изпитвате и най-малко съмнение в бъдещия си партньор — телевизията е на линия! Тя ще спретне „случайна“ среща на подозираната половинка с бивше гадже, пък ако трепетите не са угаснали и се озовете в прегръдката (и в постелята) на старата любов — камерите са готови!
И в ефир се зареждат сълзи на разкаяние, треперещи длани и стиснати (та и разменени) юмруци. Шоуто е коментирано и оплювано. Аудиторията — скандализирана и заинтригувана. Рейтингът скача до небето, рекламодателите направо ще се избият.
Но ето че се намира един, който отказва да участва в предаването поради… морални съображения. Не му се нрави, видите ли, прокламираното от екрана разрушаване на ценности, като вярата в любовта и брака и прочие.
Решена да го убеди да застане пред обектива, Кас Пери се впуска в преследване на… мъжа на живота си.
Макар че попада в обсега на собствената си скрита камера, небезизвестната продуцентка със зъби и нокти си проправя път към хепиенда на тази съвременна електронномедийна приказка.
— А ти, Кас? Предлагам да запазим ясен разсъдък.
Аз искам двойна водка и помътен разсъдък, но поръчвам минерална вода. Не обелваме и дума, докато чакаме келнера да отиде до бара, да приготви напитките и да ни ги сервира. Когато най-сетне са на масата, никой от двама ни не предлага наздравица. Тишината полепва по мозъка ми и задавя носа и гърлото ми, сякаш в опит да ме задуши.
— Защо?
Този въпрос — възмутително откровен — ме шокира. Дарън наивно очаква също толкова откровен отговор. Иска целият му живот да се ръководи от истината. Аз пък, натъкна ли се на нея (което рядко ми се случва), я разглеждам като препятствие. Но поради късния час и тръпнещото очакване в гласа му капитулирам:
— Като някакво всеобхватно „защо“ ли да го приемам? Защо не се обадих? Защо не отговарях на съобщенията ти? Защо ме нямаше, когато идваше да ме видиш?
— Не, Кас, отговорите на тези въпроси са ми известни. — Амииии! Как така? — Зная защо избяга. Зная, че изпитваш ужас да не би да се обвържеш с някого, от което заключих, че не ми остава нищо друго, освен да изчакам. Надявах се с времето да разбереш, че намеренията ми са сериозни. Ако поне това не ми беше известно, как, мислиш, бих успял въобще да разговарям с теб тази вечер? Не смяташ ли, че съм се побърквал от гняв и… — замълчава — … болка? Но заключих, че дори да си ме наранила, не си го направила от жестокост, макар да беше много болезнено. Направи го, защото не знаеше как другояче да реагираш. Нараняваш хората, защото така си свикнала. И това е единствената причина, която ме възпря хубавичко да те насоля. Повярвай ми, имах огромното желание.
Млъква, аз го поглеждам. Очите му издават смесица от объркване и мъдрост, увереност и панически ужас. Толкова се срамувам. Ако ми се беше разкрещял, можех да се врътна и да си тръгна. Щях незабелязано да се шмугна в убежището на своята надменност и напълно оправдано да си кажа, че не ме разбира и никога няма да ме разбере. Само че той ме разбира.
— За минута не съм спирал да мисля за теб, Кас. За минута не съм спирал да те искам. И сега те питам защо не си позволяваш да ми повярваш?
Значи е прозрял. Поразена съм — това доказва преданост. Само че той си е такъв, пада си по предаността. Питам се как да отговоря на въпроса му. В крайна сметка нито веднъж не ме е подвел, наранил или разочаровал. Притежава качества и черти, които смятах, че са изчезнали с Мерлин и кръглата маса на крал Артур. Които сами по себе си са легенда.
Не намирам логична причина, поради която да не му се доверя.
Не мога да измисля и убедителна лъжа. Затова най-добре да му кажа истината, част от истината, нещо подобно на истината:
— Вярвам ти.
Лицето му, досега напрегнато и тревожно, се разлива в широка усмивка. Хваща брадичката ми, вирва главата ми и ме целува. Целувката е силна, всепоглъщаща, изпълваща. Дарън е доволен от отговора ми — смята, че шестмесечно изчакване в ролята на страничен наблюдател ме е вразумило. Следователно можем да пристъпим към асансьора и стаята си. Аз му вярвам, но той не бива да вярва на мен. Сгодена съм за Джош. И макар да зная, че съм дала дума, водена от погрешни мотиви, все пак съм дала дума. Горкият Джош. Горкият Дарън. Ако можех да се харесам поне мъничко, щях да съжаля и себе си. Зная, че трябва да се отдръпна, да прекратя целувките и да му кажа за Джош. Но не мога. Страхливка. Макар досега да беше истинско олицетворение на мъдростта, Дарън няма да проумее, че от страх да го обичам съм се сгодила за друг. И аз не съм в състояние да го проумея. Освен това ме е обладало такова дивашко желание към този човек, че не зная дали ще оцелея, ако отдръпне устните си. А докато ме целува, възпламенява кожата ми с ласките си и топли душата ми с нещата, които ми шепне, отново давам дума. Този път на себе си.
Това се случва за последен път.