Убийствено просто

Вик премести скоростния лост и започна да опипва наоколо.

— Къде е шибаната спирачка?

— Дръжка е и се дърпа.

— Защо, по дяволите, имат дръжка? Защо не нае нормална кола?

— Колко по-нормална от мерцедес можеш да намериш?

— Такава със спирачка като хората.

— За Бога!

Той свали прозореца си и изкрещя:

— Чао, загубеняк. Приятен остатък от живота ти!

— Вик?

— Да? — той форсира ожесточено надолу по покрития с дупки път, който явно общината бе забравила напълно. — Какво става, вече ти липсва оная работа на любовника ти ли?

— Знаеш ли нещо? Неговият е по-голям от твоя.

Той се обърна към нея, удари я през лицето, а колата се отклони на обраслия с трева банкет, след което се върна обратно на пътя и подскочи в дупка.

— Това кара ли те да се чувстваш добре — да ме удряш?

— Ти си просто шибана курва.

Стигнаха до Т-образно разклонение и завиха вдясно покрай модерен строеж с дървета, които бяха още фиданки.

— А ти си просто грубиян, Вик. Ти си садист, знаеш ли? Това кара ли те да се чувстваш добре? Така ли всъщност го надървяш, като тормозиш някой като Майкъл?

Той се извърна да я изгледа и излезе на главния път.

Стана толкова бързо — видя единствено нещо, което за миг й се стори като внезапна промяна в светлината. Последва страхотен удар; тя усети рязко изтласкване, ушите й заглъхнаха, а вътрешността на колата се изпълни с нещо, което приличаше на пера и миришеше на барут. В същия момент клаксонът се разбибитка.

— О, мамка му, мамка му, мамка му! — Вик удряше по кормилото с юмруци; шофьорската въздушна възглавница висеше като използван презерватив от главината на волана, а друга възглавница бе отпусната край главата му.