Адвокати на защитата
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Дизмъс Харди [bg] #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Евелина Банева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Адвокати на защитата». Краткое содержание книги:
Дизмъс Харди е управляващ партньор в новосъздадената си процъфтяваща юридическа фирма. Младата му съдружничка Ейми Ву е поела защитата на Андрю Бартлет, седемнайсетгодишния син на богато семейство от Сан Франциско, който е арестуван за двойно убийство: на приятелката си и на учителя си по английски. Областният прокурор иска да го съди като възрастен, но решена да го задържи в системата за непълнолетни, Ву привлича Харди за втори адвокат на защитата. Докато случаят на Бартлет бавно върви към процес, серия от убийства разтърсва града. Неизвестен убиец, наречен от пресата Екзекутора, убива невинни граждани, на пръв поглед безпричинно. Ейб Глицки, който е назначен за заместник-началник на полицията, се опитва отчаяно да го спре.
Докато градът е на ръба на паниката, Харди и Глицки са въвлечени в надпревара с времето: единият, за да спаси клиента си, а другият — да залови убиеца. Но нищо не е такова, каквото изглежда, и случаите на двамата приятели се оказват тясно свързани. Когато се стига до шокиращата развръзка, са разклатени самите основи на съдебната система в Сан Франциско.
Последният факт, при положение че почти бе повярвал в невинността на Андрю, го огорчаваше най-много. Ако някой друг беше убил Муни и Лора Райт, той нямаше представа кой и по каква причина го е извършил. Може би най-потискащото беше, че сега Харди бе убеден, че Хуан Саларко — или по-точно Ана Саларко — е видял истинският убиец да бяга от местопрестъплението.
Но тъй като полицията му бе обещала да ходатайства за него пред имиграционната служба — обещания, за които Харди знаеше, че са празни — Саларко не можеше да признае, че е допуснал грешка при идентифицирането. А нищо чудно и сам да си вярваше. Вероятно за него всички англосаксонци изглеждаха горе-долу еднакво, особено младежите, облечени в суитшърти с качулки.
Той довършваше телефонния си разговор с Кевин Бролин, психиатъра, лекувал Андрю от проблемите му с гнева като по-малък, и когото Харди искаше да призове на следващия ден като свидетел по втория критерий, а именно — потенциала на Андрю за рехабилитация. Норт се бяха обадили на Бролин веднага, след като бяха научили за опита за самоубийство, и самият Харди бе имал възможност да поговори с него в болницата по-рано тази вечер, веднага след малкото си спречкване с Хал и Линда. Бролин изглеждаше компетентен и съпричастен, и, което бе по-важно, убеден, че Андрю е преодолял проблемите с гневните си изблици — по мнението на психиатъра той нямаше склонност към физическо насилие. Бе се научил да обуздава негативната си енергия и да я преобразува в творческа — като писането или актьорството. Бролин дори тълкуваше вегетарианството му като съчувствие към животните, чието месо се използва за ядене. Харди не му спомена за разговора си с Андрю в затвора по въпроса за вегетарианството, нито пък остана особено убеден от професионалното мнение на Бролин, че момчето е неспособно на насилие. Той познаваше хора, също насочили „негативната си енергия“ към творчески изяви, и въпреки това способни на отвратителни актове на насилие. Двете неща не се изключваха взаимно. Но ако като психиатър и експерт Бролин вярваше в обратното и бе готов да свидетелства в съда — срещу хонорар от хиляда долара — Харди нямаше нищо против. Навярно нямаше да успее да убеди съдията, но Бролин със сигурност щеше да изтъкне дяволски сериозен аргумент, при това трудно оборим, особено ако Джейсън Бранд не разполагаше със свидетел, който да го опровергае.
Харди още говореше от телефона в кухнята, когато входният звънец иззвъня. Стенният часовник показваше десет без двайсет.
— Някой ще отвори ли вратата? — провикна се той.
— Само секунда! — обади се Винсънт от стаята си.
Ребека изтъкна вечното си оправдание:
— Уча си уроците!
Звънецът прозвуча отново. Харди се извини на доктора и като закри с ръка микрофона, кресна:
— Веднага!
— Бек! — изрева Винсънт.
— Казах, че уча! — не отстъпи Ребека.
— Аз също! Не е честно! — оплака се от стаята си Винсънт.
Чу се трясък от захвърлена книга — израз на протест, а после като че ли се преобърна стол. Гняв, навсякъде гняв. Синът му изтича към вратата.
Харди се върна към разговора си.
— Работите по цял ден с деца, докторе. Как успявате?
— Аз съм един старец на четирийсет и пет години — отвърна Бролин.
Откъм входната врата долетя гласът на Винсънт:
— Татко! За теб е!
Като закри отново микрофона, Харди извика:
— Кажи, че ще се освободя след минута!
Харди чу стъпките на момчето да се връщат, после четиринайсетгодишният му син мина покрай него, без да го удостои с поглед.
Харди приключи набързо разговора с Бролин, каза му, че ще се видят в МВЦ сутринта и прекоси трапезарията на път към всекидневната. Там не го очакваше никой, а входната врата все още беше затворена. Възможно ли беше, почуди се той, Винсънт да е оставил човека да мръзне навън и да му е затръшнал вратата под носа? Беше сигурен, че с Франи са научили децата си на елементарна учтивост, която включваше да се канят посетителите вътре.
Но очевидно не беше така.
Зад стъклото на вратата се мярна сянка и Харди отвори.
Младият човек му се стори познат. Беше го виждал съвсем скоро, но не можа да си спомни веднага.
— Господин Харди — каза той. После, като видя колебанието на Харди, добави: — Стивън Рандъл от „Сътроу“.
— О, да, разбира се. Извинявай. Синът ми не те ли покани?
— Каза, че ще дойдете след минута.
Харди въздъхна и отвори вратата по-широко, като отстъпи крачка назад.